разходка в Радомирско

   Имах на разположение съботата от уикенда си и нямах никакво намерение да я „убия“ в безцелно шляене из софийските улици или МОЛ-ове и бях направил план за разходка – лека и приятна в близост до столицата ни, на има-няма 40-50 километра, в околията на не много известния ни град Радомир. Чаках я с нетърпение тази събота, тъй като предните 2-3 уикенда беше кофти времето или пък имах ангажименти, които не ми позволяваха, да се отдам на странстване из забележителностите на нашата красива родина. Цялата седмица времето бе не просто добро за сезона, а направо идеално, все едно пролетта вече бе подранила и настъпила в средата на м. Февруари, но през цялата седмица Емо Чолаков и колеги, започнаха да ме тормозят с кофтите си прогнози, как точно в събота щяло да се лисне дъжд. Майтапчии – викам си аз – тази събота съм си я заплюл и никакви такива за валежи, студове и т.н. Но явно гадовете с лошите прогнози, си разбираха от работата, тъй като още от петъка времето взе да се  прецаква, а небето да прокапва. Желаещите за „трипчето“ също намаляха, едни щяха да са в ролята на детегледачки, други да са ловци на промоции по МОЛ-четата, а трети се оказаха, че ще са среднощни купонджии до ранни зори и са си оставили съботата за релакс, но и всички явно бяха гледали въпросния Чолаков, тъй като в добавка се споменаваше и лошото време, като допълнителен мотив за отказ. Е, да ама въпреки очевидните негативни сигнали свързани с атмосферните сигнали, все пак с най-верните ми двамина спътника направихме планове, да тръгнем на другия ден. През нощта дъждовните капки потропваха по прозореца, ама хич и не ме смутиха и не намалиха увереността ми, че до сутринта ще се е изваляло. И сякаш щях да се окажа прав, тъй като наистина сутринта като се събудих времето беше утихнало и сякаш бе чуло молбата ми. Или както се оказа, си е направило гадна шега с мен, тъй като половин час преди уречения час за тръгване … заваля. Решихме, че това няма да ни спре, приехме го като леко неудобство и просто преразгледахме някои други варианти за посещение, по-подходящи за ситуацията и ето, че бяхме на път. Запазихме посока, но вместо да отидем по калната пътека, на която първоначално се бях спрял, то се запътихме да разгледаме други забележителности – първата от която бе Църногорския или още известен като Гигински манастир. Насочихме се към Перник, като продължихме по пътя който води към Радомир и веднага след последния пернишки квартал „Бела вода“ на излизане от града е разклонението за Батановци. На самото разклонение има и указателна табела за манастира.

1.Pernik

   Преминахме през Батановци, Богданов дол и Ярджиловци, веднага след табелата за края на Велковци, вляво от главния път има разклонение за Ноевци, като и там отново има табела, която ни направляваше в правилната посока.

2.Gigen

   След като завихме пътят бе в много добро състояние, като явно в последните година-две е бил рехабилитиран и бе удоволствие да се шофира по него преминавайки през селата Ноевци и съседното село с причудливо име Непразненци и достигайки до Гигинци. Самият манастир се намира високо над селото и след като навлязохме в Гигинци и достигнахме, до малко площадче (което по-скоро ми приличаше на паркинг) отново ни чакаше указателна табела с посоката по която трябваше да поемем. За ориентир може да ви послужи църквата в селото, покрай която започва пътя, водещ до самия манастир. Преди това е бил черен, недобре поддържан път, но през 2014-15 год. тази 4-5 километрова отсечка вече е страхотен асфалтово шосе. Лично аз бях ходил вече до този манастир в слънчев, късно пролетен ден и мога да ви кажа, че от пътят, който се вие към манастира се открива красива гледка към съседните планини и със сигурност би ви се искало да спрете поне няколко пъти по това 5 километрово трасе, за да се полюбувате на пейзажа. За съжаление на моите пътници, те не можаха да изпитат това удоволствие, заради надвисналите облаци на хоризонта.

   Реалното разстояние от София до манастира е около 52 километра и се достига за около 40 минути. Разположен е под връх Китка в планина Черна гора. Ако не знаете къде сте се запътили или по-скоро ако не сте виждали снимки на манастира, определено бихте се изненадали, тъй като реакцията и в двата случая в които бях бе, че хората не очакваха, там да има толкова добре поддържан манастир. Първото което прави впечатление е каменния зид и извисяващата се кула в единия му край – моето първо усещане бе, че едва ли не съм се изправил пред някаква реставрирана крепост, а не пред „света обител“.

3.Giginski manastir

   Предполага се, че е възникнал през XI-XII век, като мой съвет е да намерите време и да прочетете за историята му,  която е много добре разказана на сайта на манастира. Да, наистина си има собствен сайт, като е направен много добре и е пълен с информация. Както и много други манастири „Свети Безсребреници Козма и Дамян“, също е имал периоди на разцвет и на упадък, също е бил център на търговския живот в района, на съхранението на българщината през годините на подтисничество, но лично на мен най-силно впечатление ми направиха следните няколко епизода от миналото му. Първото, е как след поредното му опожаряване от страна на турците, в района като управник е бил злият кърджалия Кара Фейзи. от когото всички в околността са били пропищели, като сред множеството му престъпления били и това, че ограбил и разрушил множество църкви, но бил наказан за това като дъщеря му се разболяла. Легенда разказва, че му се присънил една нощ Архангел Михаил и му казал, че болестта й е наказание за всички църкви, които е осквернил и за да оздравее трябва да ги възстанови. Духовниците от това време го убедили да им разреши да съградят отново манастира (по това време е имало забрана да се строят нови християнски храмове, но имало вратичка в закона и можело върху основите на старите да се възстановяват), като дори самият Кара Фейзи дал дарение за възстановяването му. В стила на християнството пък историята говори, че „светците“ се отблагодарили за доброто, като спомогнали да се излекува дъщеря му, на която „съхнели краката“, чрез чудодейната вода от извора в манастирския двор. Не е ясно дали след това чудо, дали Кара Фейзи е проявявал повече търпимост и толерантност към местното християнско население, но поне манастира се е запазил цял по него време.

   Ще отбележа тук и съдбата на манастира от последните стотина години, когато са изземвани земи от територията му, по време на комунизма многократно са гонени от обителта монасите, като самият манастир все повече и повече бил занемаряван, докато се стигнало до годините след „прехода“, когато той (заедно с прилежащите  му земи) е бил неколкократно отдаван под наем, като се е стигнало до там, че самите монашески килии са били използвани за обор на различен добитък, които се отглеждал от наемателите. Позволявам си да взема няколко снимки от сайта на манастира, за да можем да придобием представа до каква степен е била стигнала разрухата на това свято място. Направо потресаваща гледка на фона на сегашното му състояние.

                           4.Giginski manastir 5.Giginski manastir

   През 2002 година група от ентусиазирани монаси решават да възстановят манастира, като със собствени сили те започват, да изчистват оборската тор от помещенията, с подръчни средства да възстановяват сградите и да се опитват да създадат собствено стопанство за изхранването си. Инициирана била кампания по медиите за дарения в помощ на съживяването на обителта, като е имало подкрепата и на местния кмет. Не всички обаче в околността са били солидарни с тази кауза – имало е такива, като един местен бабаит, кръчмарят на селото, които искал да наеме манастира с прилежащите му имоти, за своя изгода и цели, като дори е заплашвал монасите със саморазправа, но те устояли на тях и продължили работата си, оповавайки се на патроните на това място – двамата светци Козма и Дамян. А, че е имало риск за тях, е показателен факта, че онзи дерибей позволявал си да заплашва духовниците, в момента е в затвора за убийство … на собственото си семейство. И така с много труд, лишения, упоритост, ентусиазъм кампанията за възраждане на манастира набирала скорост и заможни последователи, като в резултат може да се каже, че светата обител изживява нов период на разцвет в дългогодишната си бурна история. Самият манастир има собствено стопанство от биволи и произвежда екологични продукти от млякото им – сирене, кашкавал, кисело мляко, катък, които гостите му, може да си закупят от „магерницата“.

                  6.Giginski manastir  7.Giginski manastir

   Споменаването на историята по възстановяването, сякаш е много положителна от гледна точка на това, как може да си вземем поука от онази група ентусиазирани монаси, начело с архимандрит Евгений, които вярвайки и работейки за дадена благородна идея са успели да направят от „грозното патенце“ един „красив лебед“.

   Влизайки в манастира погледа ни привлече старата църква, която е и най-стара част от него. Тя е малка, каменна, изградена в началото на XIX век през лето господне 1814. Заслужава си да се влезе в нея, за да се видят и стенописите, които дори и за непознавачи като мен са доста интересни и привлякоха интереса ми.

                                  8.Giginski manastir  9.Giginski manastir

   Като цяло манастирът остави много добри впечатления у нас, но като че ли, имаше и неща, които ни идваха малко в повече – двете издигнати и богато изографисани беседки, а дори и новата църква, някакси прекалено голяма за това място според нашето мнение.

                  10.Giginski manastir  11.Giginski manastir

   Манастира е известен и с аязмото си – лековита вода, която извира от корените на стар дъб в двора му, находящ се под новата църква. Всеки може да утоли жаждата си там, а хората разказват, че и помага за проблеми със зрението.

                   12.Giginski manastir  13.Giginski manastir

   На двора се запознах с един нов мой приятел – пухкавия манастирски котарак. Заговорихме се с един човечец от манастира, явно зает в стопанството или поддръжката му, който ни информира, че котака се казва Гигинци, кръстен на селото.

                                                          14.Giginski manastir  15.Giginski manastir

   Разказа ни и за историята на манастира, кое кога се е поправило, питахме го и за кулата дали я е имало и преди или е някакво ново архитектурно решение. Оказа, се че всъщност кула наистина е имало още при изграждането му, тъй като за основи се предполага, че са ползвани останки от древна крепост с кръгла кула, а и по това време не било нещо чрезвичайно манастирите да имат кули, имащи защитни функции. Обясни ни за лековитата вода, която тече от чешмите, като ни посъветва да си напълним вода, не от аязмото, а от чешмата срещу старата църка до камбанарията (кулата), която според него е по-лековита, а най-лековита пък ставала, след като се превари, защото „лошото се изпарявало към Бога, а хубавото (лековитото) оставало“.

                                                 16.Giginski manastir  17.Giginski manastir

   На тръгване решихме да минем през манастирската магерница, за да се запознаем с продукцията на стопанството, но признаваме си, тръгнахме си с празни ръце, тъй като се оказа, че никой от нас, не обича „неузрял“ кашкавал и сирене.

   Следващата ни дестинация от програмата ни за деня, бе село Ковачевци. За по-възрастните от нас, това село може би навява някакви спомени, от времето преди 10 ноември, когато за да станат „чавдарчета“ или „пионерчета“, сме изучавали биографията на Георги Димитров и тогава са срещали наименованието на това село, като негово родно място. Поехме от Гигинци към Габровдол, но вместо след това да отбием към Сирищник, то продължихме към селата Еловдол, Горна Врабча и вече при Долна Врабча, имахме сериозни подозрения, че отново сме се загубили и отклонили от маршрута, както и се оказа. Хубавото в нашата група е, че такива дребни неудобства, като отклонения от пътя се приемат не като „драма“, а по-скоро като „нови възможности“. И така след като се позиционирахме, решихме да се възползваме и да се насочим покрай Земен и някъде след с. Лобош, да отидем на някое заведение на язовир Пчелина и да обядваме. Тази ни идея също претърпя развитие – бях чувал за някакъв хотелски комплекс и решихме да отидем там, като пътьом видяхме табела за някакво заведение. Отбихме от пътя и се спуснахме към язовира, като достигнахме до един комплекс, който видимо още се довършваше, като освен няколкото кучета, не се забелязваше друг признак на живот. Излезе една жена, която ни каза, че не работели, но можело да хапнем при съседите им, който се намират малко по-нататък по черния път покрай язовира. Мислех си аз как може да са направили хотелски комплекс, а до него да има толкова кофти път и най-вече да няма никакви индикации за съществуването му, но какъв ти хотел, какъв ти комплекс – това пред което се изправихме по-скоро беше кей от който рибарите вкарват лодките си в язовира, като наоколо бяха накацали няколко бунгала по брега, а ресторанта … Става ми смешно само като оприлича онова място на ресторант. То, по-скоро бе едно от онези ламаринени бараки, където местните рибари да се съберат и да си разкажат полуистини, полуизмислици на по една мастика, за това кой каква риба е изпуснал или уловил. Дори и на вратата имаше надпис, че заведението е само за „членове на яхтклуба“. Гледайки персонала и клиентите спокойно можех да се обзаложа, че никой от тези хора не е притежател на яхта. Обърнахме да се вървим, но един рибар ни каза, да влизаме спокойно – тук може би е момента да напиша нещо от рода, че явно на човека сме му изглеждали като хора, които притежават яхта, но по-скоро прецени, че не сме някакви претенциозни градски лигльовци, които да се правят на интересни. А, ние определено не подведохме преценката му. Тъй като се бяхме настроили да похапнем по някоя супа, веднага попитахме какви се предлагат, като изборът направо ни заби – можеше да се избира измежду „шкембе“ или „топла пача“. Пропуснахме супите и се спряхме на останалото от асортимента – салата от боб и лютеница, кисело зеле, домашни (ама наистина домашни) пържени картофи и кебапчета… Сигурно бихте казали – егати и ужаса, но хора честно ви казвам, отдавна не ми е било толкова вкусно, когато съм хапвал в някакви ресторантчета. Ако сега ни питате, веднага бихме ви отговорили, че хич и не съжаляваме, че не намерихме онзи лъскав комплекс, където сигурно биха ни предложили „пиле жулиен“, което нямаше да е въобще толкова вкусно колкото онези кебапчета, най-вероятно можеха да ни предложат „броколи със синьо сирене“, ама едва ли в менюто можеше да се намери кисело зеле, можеше и да ми сервират от любимата ми „салата Капрезе“, с безвкусни домати, но не и онази вкусотийка „боб с лютеницата“, а пържените картофи щяха да са бланширани, а не от нивата на баба Пена от Лобош. Дори и самото преживяване, че бяхме приети в „ресторанта“ на частния яхтклуб си струваше излизането от София.

18.Lobosh

   След като похапнахме под усилилият се дъжд се върнахме при колата си и продължихме към първоначалния си план, като се насочихме към с. Ковачевци. Стигнахме до центъра на селото и под проливния дъжд се решихме, да се разтъпчем на площада, около който бе общината, дом-паметника на Георги Димитров, предположихме, че една от сградите някога е било хотел … Макар и площадът, дом-паметника и общината да бяха „лъснати“ по някоя програма, то бе видно, че самото село е изживяло своя разцвет, в едно друго време, в един друг режим. Представям си местните жители, някога колко много гости са посрещали някога, но в момента това е просто поредното село подобни на много други, които са извън утвърдените туристически маршрути, като хотела е неработещ, рушащ се и като реликва от онова време, когато техния съселянин е заемал видно място в учебниците по история. За съжаление, не можахме да посетим музея „дом-паметник на Георги Димитров“, който не работеше, макар че на мен би ми било интересно да го разгледам.

                19.Kovachevtsi  20.Kovachevtski

   И ако не успяхме да видим музея на селото, то успяхме да погледаме за малко „местните заслужили майстори на спорта“ – футболистите от селото, като техния отбор „Димитровец“ (че как ли иначе би могъл да се казва) имаха дерби среща с някой друг отбор. За съжаление не мога да ви дам повече информация, относно противника им, резултата или от коя футболна дивизия бе дербито, тъй като изсипващия се дъжд „удави“ желанието ни да общуваме с местните фенове и се задоволихме да наблюдаваме тези 5-10 минути на сухо от колата, паркирали до входа зад една от вратите. А, трябва да кажем, че и стадиончето явно се е радвало на еврофинансиране, защото изглеждаше доста „джиджано“.

   По програма следваше посещение на село Радибош, което е малко в страни от пътя за Радомир и трябва много да внимавате за разклона, находящ се в края на Ковачевци. Ако не внимавате, то ще последвате нашия пример – подминаване, обратен завой и допълнителни километри в актива на автомобила ми. Поехме изкачването към Радибош, където целта ни бе да посетим двете му забележителности – старо килийно училище и стара каменна църква. Достигнахме в село и за по-сигурно запитахме един местен човек пред магазина на къде да поемем. Човека ни упъти да се запътим към края на село и при гробището да завием в ляво по черния път, който се спуска към дола, като завърши и с очуденото „Ама к’во има да правите па тамо?!“ И ето, нов пример как като сме свикнали с нещо, което виждаме всеки ден, колкото и да е хубаво в един момент, преставаме да го оценяваме подобаващо. Тук отново ще ви си позволя един съвет – ако се озовете в селото, оставете автомобила на центъра, при магазина и се разходете из селото до църквата и училището – селцето е хубаво и си заслужава една кратка разходка. Ние обаче продължихме с Фильо (автомобила ми) и се спуснах по черния път досами двете забележителности, който се оказаха една до друга.

               22.Radibosh  21.Radibosh

   Ударихме малко на камък, тъй като нито килийното училище бе отворено, нито пък можеше да влезем в двора на църквата „Света Петка, който бе заключен и както ни каза един младеж, чиято вила бе срещу училището „Той кмета я отваря само по празници“. Имаше предвид за църквата. Все пак успяхме да се насладим на архитектурата й, въпреки високия каменен зид, като за целта влязохме в частния имот, който се намираше над нея и оттам имаше гледка към тази „красавица“ на православната вяра. Искам да подчертая, че макар и да влязохме в чужда собственост, то не сме и позволявали, да разбиваме портата, да се прекачваме или да вършим други зулуми. Дървените порти бяха отворени и ние навлязохме в двора толкова, колкото само да погледнем отгоре църквата за която бяхме били този път.

                  23.Radibosh  24.Radibosh

   Доволни от видяното и че сме посетили не толкова известно и популярно място, се качихме във Фильо и …. за малко да останем за по-дълго време в района на тези забележителности. От падналия дъжд, водата се беше стичала пред килийното училище където бях паркирал и земята се беше напоила значително и когато се опитах да изляза, започна едно кофти буксуване и окопаване. Признавам си, че в последните години понатрупах доста километри зад волана, но въпреки това, едва ли може да се каже, че действията ми в тази ситуация бяха адекватни и определено си пролича липсата ми на опит в маневрирането в кална среда. Освен, че изорах наоколо, опръсках всичко в кал, за малко щях и да стопя съединителя си. В даден момент от колата излизаше пушек и доста неприятна миризма на изгоряло феродо. Наложи се да я оставя малко с отворен капак под дъжда да се охлади, а и аз определено имах не по-малка нужда от „охлаждане“, а и да отправя една молитва пред църквата, да не съм свършил някоя глупост, която да не ни позволи да продължим. Криво-ляво, успях да обърна и да изляза на пътя, по възможност избягвайки да сменям скоростите и да щадя съединителя си. Принципно след църквата и училището трябваше да се изкачим над селото и да хвърлим поглед на язовира от друга гледна точка, но предната ситуация и усилващия се дъжд ни отказаха от тази идея, или поне аз се залъгвам, че това е станало, за да може да отидем отново с още наши приятели.

                 25.Radibosh  26.Radibosh

   След тези малко неприятни емоции се запътихме към крайната ни цел от това ни трипче – към Радомир. Ослушвайки се за евентуални странни звуци от колата, неусетно се оказа, че вече не се движехме сред напоителен дъждец, а по предното ни стъкло, чистачките вече трябваше да почистват големи снежни парцали. Сякаш зимата отново искаше да се върне и да напомни за себе си. Това определено не ни се хареса, защото рязко контрастираше с плановете за следващите уикенди. Но, както и да е,  както вече казах, бяхме се насочили към последния „обект“ според плана ни – радомирския водопад „Бучалото“. Минавал съм многократно през Радомир и неведнъж съм се изкушавал да последвам табелата за водопада, която е поставена да примамва ентусиастите и находяща се на последното кръстовище в посока Перник, срещу бензиностанцията и точно пред голям супермаркет. Този път се бяхме насочили специално на там и ето, че бе настанало времето да последваме посоката на табелата. Продължихме в оказаната пътека, преминахме едно мостче на някакъв поток, но продължихме нататък, докато се усетим, че сме изминали доста повече от 400-те метра, които бяха посочени и отново аварийни светлини, пълен ляв на волана и обратен завой към потока, който подминахме и на който най-логично бе да има водопад. Поемехме по течението му, мислейки си, че водопада е някъде в началото на града, но след 700-800 метра изведнъж станахме свидетели на странна гледка – потока, който така упорито следвахме, всъщност водеше своето начало от една … ще я нарека, странна експозиция от една тръба, явно наподобяваща нещо като фонтан. Запитахме се, дали това е възможно да е въпросния водопад, но все пак решихме, че колкото и странно и извратено въображение да има някой, то трудно би нарекъл тази композиция – водопад.

                   27.Radomir  28.Radomir

   Занемяхме за 2-3 минути, крайно озадачени от това абстрактно творчество насреща ни, като решихме да се доверим на поговорката, че „с питане до Цариград се стига“ и отправихме въпрос на човек от съседна къща, къде се намира нашата цел. Получихме сложно обяснение, от което разбрахме, да следваме потока и че не е много далеч. Мъжът ни каза и нещо друго, ще се опитам да цитирам дословно „То там преди имаше и ресторант и други работи…Сега вече няма нищо… Нищо не е останало… Само водопада стои.“ Направо ни заби този човечец – явно бе от хората, за който е немислимо, че някой може да се вдигне от някъде си, само и само за да види някакъв си водопад. Едвам, изтърпяхме да се качим в колата и да се разхилим като „тийнейджъри напушили се с трева“. Поехме в обратна посока, този път по течението на потока, подминавайки отново мостчето и все пак се спряхме под него, за да видим дали водопада не ни се е скрил някъде там – и каква изненада, наистина бе там – използваше височината на моста за своя пад, като отдолу „човешката ръка“, ясно бе обособила вир в който водата пада и „корито“ по което се оттича реката.

                   29.Radomir  30.Radomir

   В първия момент си помислих „Ле-ле, какъв кич“, ама след това пък взе да ми харесва – самата идея в близост до центъра на града, да си имаш водопад си е направо страхотно и ако аз живеех там, това щеше да е любимото ми място за почивка на някоя от пейките наоколо, място да почета хубава книга или да убия време в приказки с приятели в горещите летни дни. Името си – „Бучалото“ носи от това, че когато се е застанело до водопада, се е чувал характерното бучене на водата. Висок е 10 метра и въпреки това не кой да е, а самия Иван Вазов го е сравнил с Ниагарския водопад, наричайки го Радомирската Ниагара. Там на водопада има и каменна плоча на която са издълбани словата на Дядо Вазов – „В края на града шурти от твърде високо студена вода – това е знаменитият Радомирски водопад … тая Радомирска Ниагара.“

31.Radomir

   Като видях надписа прихнах да се смея, нямах и представа чий са били тези думи, но след като разбрах, че са на най-големия ни писател, то вече не се отнасях толкова присмехулно към това сравнение. Той е живял във време, когато не е могло да се пътува, фотографията не е била на нивото да те пренася някъде далеч в чужди земи и информацията за Ниагарския водопад, ще да е била от някои очевидци или писания, в който явно е бил описано много отчетливо тътена и бученето на водата там и чувайки „бученето“ на този водопад, то Вазов го е сравнил с онзи водопад, с чието описание за звука от пада на водата е съвпадало.

   И ето, че въпреки дъжда и снега, то ние пак бяхме успели да запълним единствения си почивен ден с нещо, което толкова много обичаме – да се потопим в историята на нашите земи и да се докоснем до красотите на родината ни.