Още не бе отворил очи, а вече държеше в ръка парфюмът, инстинкт, който му бе заложен още от рождение. Напръска се обилно. Ароматът се разнесе из цялата стая. Някъде горе, възрастен човек кихна, а млада дама отвори очи, подмамена от нежното ухание. И въпреки, че все още не беше изпил сутрешното си кафе, той ухаеше чудесно.
Намираше се на брега на язовир. На вън не се виждаше жива душа, всички все още спяха. Момичетата бяха, като сенки. Дрехите, които носеха също им помагаха да се слеят със заобикалящата ги среда. Само неговото тренирано око, успяваше да ги забележи. Момичетата, може би все още нямаха Акт 16, но това не пречеше на „Парфюмето“ да се наслаждава на красивите им лица и изящните им тела. Играеше си с тях. Забавляваше се, в очакване на новото предизвикателство ………………..
Точно в уреченият час велосипедите бяха прехвърлени на уговорено място. Бяха строени на брега на язовира – лъснати, смазани, съобразени с височината, пола и килограмите на всеки един от участниците в това лудо начинание. Две босоноги дечица си играеха в тинята в близост до малката лодка. Бяха мръсни, но изглеждаха щастливи. Смехът им кънтеше, като ехо из цялата гора. Уж си играеха, а в същият момент не пропускаха възможност да хвърлят по един бърз поглед към малката групичка, наблюдаваха ги. Имаше нещо странно в усмивките им, някакво скрито задоволство, ирония, наслада, удовлетворение, сякаш знаеха какво предстои. И дума не обелиха, но все едно крещяха: „Май си нямате и на представа с какво се захващате, къде отивате и какво ви предстоят?“.
Но „Парфюмето”, „Босата нинджа”, „Майната” и „Старшият” бяха готови. От доста време чакаха този момент и нямаше връщане назад, нямаше какво да ги спре. Бяха решени, бяха тренирали, бяха подготвени, желаеха го.
Не беше лесно да се намери някой, който да се наеме да организира това приключение, но те бяха попаднали на точните хора. Бяха открили група млади хора, които предлагаха точно това, което търсеха – дивотия, адреналин, предизвикателство и не на последно място забавление. Връчиха им велосипедите, оборудваха ги с каски, помпа, резервни гуми, както и няколко джаджи, които биха им били от полза, разказаха им от къде да минат най-безболезнено и най-незабелязано и им пожелаха хубав ден и безаварийно каране. Организацията бе перфектна.
Беше време. Предстоеше им обиколка на язовирите Тошков чар и Широка поляна.
Началото не беше лесно, леко сковани и притеснени потеглиха по асфалтовият път, който трябваше да ги отведе до циганският катун в търсене на път към забраненият за риболов язовир Тошков чарк. 
Катунът нямаше как да бъде пропуснат. На средата на голяма поляна, в близост до водата, в нищото, ей така си стърчаха няколко на бързо сковани „къщички”. Платнища и стари черги им служеха за покрив, стар стол играеше ролята на шезлонг, а пробити варели и туби се използваха, като съдове за събиране и затопляне на вода.
Намалиха скоростта, спряха да говорят, но въпреки това нямаше как да останат незабелязани. Кучетата се разлаяха, кокошките се разкудкудякаха, децата наизкачаха и се спуснаха към тях. 
Настана суматоха.
Настъпиха здраво педалите и прелетяха покрай тях, 
спускайки се по каменистият черен път.
Не след дълго пред тях се появи ново предизвикателство, първият разклон. Нямаха идея, на къде да потеглят, бяха забравили всички указания, но както винаги се случва, дали заради силно изразеното им шесто чувство или просто някой тайничко ги напътства от някъде, но отново избраха верният път (десният) – на горе.
Не за първи път се качваха на велосипеди, но за първи път им предстоеше изкачване и то по път, който не познаваха. Всеки завой беше загадка, не знаеха какво да очакват – препятствие или наслада. На места денивелация бе сериозна, но те не се предадоха, продължиха смело напред. Справяха се чудесно, а при спусканията забравяха за умората, усмивките им се връщаха, забавляваха се. Не бързаха, а се наслаждаваха. Искаха да изживеят всяка минута, всяка секунда, не искаха да пропуснат нито миг.
Още един завой и още един, изкачване и после пак спускане, а след това ………… тишина. Пръв пристигна „Парфюмето“. Застина на място, беше като вцепенен, зяпнал, онемял, не можеше да повярва какво виждат очите му – прелест, земен рай. Слънцето си играеше с водните пръски, облаците се оглеждаха в синьо-зелената вода, нежни цветове галеха окото, безброй нюанси на зеленото се подаваха от гората, цветя красяха слънчевите поляни. Дойдоха и останалите и те, като „Парфюмето“ замръзнаха за дълго, загледани в тази красота и само вятърът и далечният лай на куче разваляха идилията им.
Тошков чарк – изкопан изцяло в скалите, което е причина, язовирът да е „гол“, липсват му водораслите, липсата им пък е причината тук да няма тревопасни риби. Преобладават костурът, кефалът и пъстървата. Изкуствено в язовира са пуснати няколко шарана, които с времето са се превърнали в гиганти. Препичат се в единият край на язовира и се смеят под мустак на всички, които идват тук с идеята да ги уловя. 8 парчета, като най- големите достигат тегло над 10 килограма – чудовища. Някой подхвърли виц по случая:
Двама приятели разговарят:
– Интересно как 
жените винаги помнят датата на сватбата си, а ние – не.
– Много просто. Ти нали си рибар – помниш ли кога улови първия си шаран?
– Естествено!
– Ето, а шаранът навярно е забравил.
Изведнъж, както се смееха, усмивките им замръзнаха. Зад тях се чуха стъпки, някой приближаваше. Не смееха да се обърнат, този път ги бяха изненадани. Не очакваха тази среща.
Младият мъж, който се приближи до тях ги поздрави. Този път май извадиха късмет, но за напред трябва да са по – внимателни. Беше „Хижарят”. 
Предложи им чай, но те отказаха, не знаеха дали да му се доверят. Каза им, че вече четвърти ден стои на пост, сам, пази помпите, грижи се за тях. Започна да говори, имаше нужда да сподели, да разкаже истината за „Проекта”, за чието съществуване, знаеха малцина.
Баташки водносилов път – един от най-големите хидроенергийни обекти в България. Не бяха го чували. Чрез това съоръжение водите на реките Доспат, Девинска, Чепинска и Стара река са акумулирани и се оползотворяват. Водосборната област е кръстосана със събирателни тунели и канали, чиято обща дължина възлиза на 165км. Допълнително язовирите Широка поляна и Тошков чарк са хидравлично свързване с язовир Голям Беглик, като прехвърлят към него вода чрез помпени станции, а от язовир Голям Беглик водата се насочва директно към язовир Батак. Водите събирани от водосборния район задвижват три водноелектрически централи (ВЕЦ Батак, ВЕЦ Пещера и ВЕЦ Алеко), които от своя страна доставят вода на близо ¼ от населението на България.
Гигантско съоръжение за техните представи. Чудовищен проект, който на дали може да бъде реализиран в България в наши дни.
Младежът разказваше увлекателно, всички слушаха в захлас, докато в един момент „Босата нинджа” не ги погледна. Познаваха се много добре, не им трябваха думи, всички разбраха мислите и „Да не се отплесваме, може да е капан. Ами, ако нарочно ни бави”. Намираха се все още някъде в началото на язовира, а им предстоеше още много път – трябваше да го заобиколят целия и през стената пак на горе да се отправят към следващият язовир -Широка поляна.
Караха, бутаха, почиваха си, ядяха сини сливи от запасите на „Майната”, която като козичка се хвърляше на всяко плодно дърво по пътя и пак подкарваха велосипедите по горските пътеки.
Покрай тях се редуваха красиви борови гори и чудни поляни. Нямаше как да пропусната възможността да се отъркалят в свежата трева, да се порадват на цветята и да се полюбуват на слънцето. Прекрасно кътче от България.
Наслаждаваха се не само на творенията на природата, но и на импровизацията и майсторлъка на човека.
И така докато, след един завой, насред пътя пред тях не изникна следната гледка:
На първо четене нищо странна – няколко жени, които обядваха, които въпреки почивните дни бяха на работа от ранни зори – прекопаваха дръвчета в района. Обядът им беше оскъден, но пък всичко на трапезата си бяха произвели сами – хляб, лук, домати, краставици, малко сиренце и лютеничка. 
Поканиха ги да хапнат и да пийнат с тях, предложиха им ледена вода за освежаване. Бяха гладни, но отново отказаха. Но бяха очаровани от гостоприемството и от желанието на тези жени, които не знаеха нищо за тях, но бяха готови да споделят водата и храната си, да споделят шегите и историите си, да споделят смехът си. 
Мили и истински. До сега не бяха срещали лоши хора по тия ширини. Някак си хората тук са по-весели, по-усмихнати, по-задружни и по-дружелюбни. Защо всички не са като тях ?
Продължиха в по-ведро настроение, заредени, радвайки се на заобикалящата ги природа и очаквайки с нетърпение да се покаже язовир Широка поляна. Имаха нужда от почивка и храна.
„Старшият” бе идвал вече няколко пъти тук и бе разказвал на останали само хубави неща – за прекрасните гледки, за боровите гори, за звездите вечер и за маранята сутрин, за тишината, все неща, които искаше да сподели този път със своите приятели.
Но, ако на Тошков чарк бе тихо и спокойно, то на язовир Широка поляна нещата не изглеждат по същият начин. Язовирът, които се показа пред тях беше пренаселен, от една страна се чуваше музика, от друга кънтеше детски смях. Кой си беше сковал къщурка, кой опънал палатка, кой спрял кола или караваната, шатри, простори, импровизирани тоалетни, всякакви миризми се разнасяха във въздуха, като на събор, липсваха само сергиите и въртележките, лимонадата и кебапчетата, въпреки че за последните две не беше много сигурно.
Няма, как да не се кажат и няколко думи за рибарите. Колоритни личности са те, хора с чувство за хумор, на езикът им винаги стои по някоя „блага дума”, виц или история.
„Как е само за уикенда ли сте тук?“, питат един, който е опънал 10-тина такъма – „Да, бе да, заслужава ли си да дойда 
чак от Пловдив само за два дни“
Или пък: „Кълве ли, има ли риба?“, а той: „Много има, ама е във водата“.
Друг пък, който също питат дали има улов им разказва виц: „Как е водата“ – „Добре е, и на рибките им е хубаво, хич не им се излиза от там“ и т.н.
Винаги може да поспреш при тях, ще те почерпят бира, рибка, ще ти разкажат някои и друг виц или история, а бе весело си живеят, далеч от жените си, наслаждавайки се на любимото си хоби.
И въпреки пренаселеният язовир, те успяха да си намерят едно по-тихо местенце на брега, където можеха да си починат, да похапнат и да утолят жаждата си.
Наслаждавайки се на спокойните води, на нежният ветрец и следобедното слънце, неусетно се унесоха и заспаха. Не се знае дали причината беше умората, слънцето или биричките, които изпиха, но дрямката ги обхвана мигновено. „Старшият“ остана на пост, трябваше да пазят гърба си, не трябваше да се отпускат.
За разлика от тях, за мравките почивка няма – работят неуморно и без пир. Работничките вършат цялата работа в семейството – грижа за яйцата и ларвите – преместват ги в помещения с различна температура в зависимост от възрастта им и ги хранят, изграждат и поддържат мравуняка и не на последно място събират листа и други хранителни продукти. Търтеите служат само за разплод – появяват се през брачния сезон и умират скоро след това, а функцията на майките (цариците) е да снасят яйца – до 30 000 яйца на ден.
Времето напредваше, а все ще не бяха изпълнили мисията си, трябваше някак си да се върнат и то не по обратният път, а през Беглика. Имаха два варианта или трябваше да заобиколят целият язовир Широка поляна, покрай Блатното езеро и от там да се спуснат към мястото на срещата или трябваше да се върна малко назад към язовир Тошков чарк, от където да хванат черният път от другата страна на язовир Широка поляна. Както и се очакваше избраха трети вариант – видяха една малка пътечка в гората, покрай язовира и потеглиха по нея. Не знаеха, къде ще ги отведе, но логиката им бе, че щом върви покрай язовира няма как да се загубят.
Ето тук вече беше тяхното място, за това мечтаеха – тишина, която се нарушаваше само от песента на птиците и шума на листата, зеленина, чудни дървета, а на места се откриваха слънчеви полянки, където човек може да си полегне, почине и помечтае. Прекрасна пътечка, която обаче не след дълго изгубиха или ако се появяваше едвам я забелязваха. Навлезнаха в много по-гъста гора, велосипедите вече не можеха да се карат, падналите дървета започнаха да им преграждат пътя, а язовирът вече не се виждаше.
Видимо бяха на място, където много рядко стъпва човешки крак, а камоли велосипедисти. Този път май се загубиха? „Парфюмето” тръгна на горе в търсене на заобиколният път, а „Старшият” на долу в търсене на язовира. Не след дълго и двамата се върнаха, но резултатите не бяха обнадеждаващи, бяха открили само една просека, която трудно можеше да се нарече пътека, но беше всичко, което имаха. Тръгнаха по нея – бутане драпане, търкаляне, това бяха ръкавите действията, които извършваха в следващите минути. Ниските храсти ги нараняваха по краката, а клоните в гъстата гора не им оставиха неодраскано място по ръцете. Но, както им казваха възрастните, когато бяха все още малки откриватели: „Юнак без рани не може“. Тези думи винаги им вдъхваха смелост, забравяха за болката и продължаваха напред.
След известно време, може би 15-20 минутки пътечката стана по-широка, видимо използвана, а след още малко пред тях се появи и язовира или по скоро единия му ръкав. Спуснаха се надолу и се усмихнаха. Не се виждаше жива душа, но се виждаха прострени да съхнат дрехи – цивилизация.
Излизайки от гората с велосипедите, създадоха суматоха в отседналите наблизо семейства. Прането явно беше тяхно. Опулили, все едно три въдици бяха издрънчали едновременно. Бяха изненадани. Какво ли си мислеха? Може би: „Тия лудите от къде се взеха, та там няма нищо?”
Тази част на язовира беше по-малко посещавана и не толкова пренаселена, може би защото достъпът до тук е по-труден или пък защото рибата я няма. Не се виждаха други хора наблизо, освен тази групичка. Възрастните се бяха опънали на сянката и хапваха, а децата бягаха на воля покрай тях. Бяха си направили дори тоалетна и баня. Бяха тук отдавна.
След като първоначалното им стъписване отмина, дойде ред на любопитството и започнаха да разпитват своите гости: От къде са? Как са се озовали тук? Имат ли нужда от помощ? и т.н. А те, гостите, от своя страна се интересуваха само от едно: „Има ли път от тук до язовир Голям Беглик и ако има, как да излезнат на него“. Трябваше да побързат, времето привършваше.
Пътят пред тях бе широк като магистрала, а в краят му ги чакаше награда…………….
Настъпиха здраво педалите за последната отсечка. „Парфюмето“ летеше най-отпред, а другите го следваха, нямаше как да го изгубят, ароматът, които оставаше след себе си беше до болка познат. Винаги ухаеше прекрасно, но никой не знаеше как постига това, каква беше неговата тайна, къде криеше любимият си Келвин.
Не обръщаха внимание на никой, нито на рибарите, нито на кучетата, които лаеха след тях, нито на децата, които тичаха подире им. Нахълтаха в първото, може би и единствено магазинче и поръчаха. Проснаха се на импровизираната пейка и с наслада отпиха от вълшебното питие. Първите три глътки от една студена бира не могат да се сравнят с нищо друго – блаженство се всеки уморен, жаден и слънчасал човек.
Дивото беше изчезнало, отново бяха в реалността:
Усмихнати и щастливи с бира в ръка, решиха да си направят снимка за спомен, помолиха човек, който пазаруваше в магазинчето да ги снима, но той отказа с думите: „ Не, не мога, няма къде да си оставя кафето“, а масата пред тях беше празна.
Помолиха собственикът на съседното заведение да ползват тоалетната, а той: „Тоалетната е само за клиенти“ – „Ще си платим, а ако трябва ще си купим нещо“, му казаха те – „ Не, не може“, им отвърна сърдито той, може би защото си бяха купили бира от конкурента, а не от него.
А в същият момент на съседната маса трима мъже се шегуваха и подиграваха на бездомник.
Три истории, в рамките на 10-тина минути, които ги натъжиха. „Старшият“ няколко пъти бе идвал на язовир Широка поляна, но този път остана силно разочарован и то не от природата, тя бе прекрасна, а от хората и то не от местните, те бяха чудесни, а от така наречените граждани –„Граждани, ама по селата раждани“, както обича да се шегува един негов приятел.
И въпреки леко тъжните финални акорди, денят беше чудесен, пълен с адреналин, емоции, смях и интересни срещи. Бяха се справили отлично.
Поседнаха, загледани в спокойствието и се размечтаха. Какво ли ще им предложи утрешният ден? Може би, някое ново предизвикателство …………..
