Провадия – един подценяван бисер – крепостта Овеч и скалните манастири Шашкъните и Кара пещера

   Денят според предварителните ни планове трябваше да ни заведе в района на Провадия. За съжаления настроението в колата ни бе доста минорно. И не зная кое натежаваше повече – ранното ставане, което тежеше на „Майната“ или пък мусенето й заради недоспиването й, което пък тежеше на мен. Или пък на двамата тежеше поредната загуба на волейболистите ни, заради които всъщност бяхме в района. Е, да вчерашната загуба не бе нито неочаквана, нито изненадваща, но имаше момент в мача, в който сякаш можеше да се справим с бъдещия световен шампион и вероятно първенството можеше да се развие по малко по-различен начин. Може би ни тежеше именно изпуснатия шанс, тъй като ние определено „горим“ заедно с този отбор.

 1.route map  За пореден път през последните дни, се насочихме по магистралата Варна-Шумен, като отново гонехме отбивката за с.Неофит Рилски, но този път целта ни не бе това село, което вбъдеще се очертава да стане доста известно, а щяхме да поемем в противоположна посока – към с.Габърница и след това с.Староселец.

   Бяхме се отправили към с.Староселец, тъй като попаднах на информация, че оттам е изходната точка за маршрутите за два скални манастира. Тъй че нямаше как обиколката на района, да не започне именно оттам. Всъщност насоките бяха да открием местността „Лагера“, която се намира на няколко километра след самото село. До там има асфалтов път, които общо взето е в добро състояние, а ориентирането не е трудно, единствено в края на селото, трябва да се внимава, да се премине по малко мостче и рекичката да остане вдясно. 2.Staroselets-Lagera

   Между другото има нещо общо м/у Староселец и едно наше любимо селце, сгушено в Родопите – с.Мандрица. И ако някой се чуди какво може да е, то е свързано с първите заселници, които и тук са били преселници от Албания, даже самото му име идва от там – Атик-Арнаутлар (едно от старите имена на селото), което ще рече „албанци от Атика“. Но пък приликите свършват до тук. 😉

3.Staroselets-Lagera   Местността „Лагера“ представлява една голяма поляна – самото й име подсказва явно за какво се е ползвала. Трябва да кажа, че поляната бе видимо много поддържана и явно е посещавана. За същото говореше и направените „съоръжения“ за игри в началото на пътеката, предполагам че там се разразяват люти битки на пейнтбоул. Поляната ни посрещна с интересна чешма, тъй че дори човек да не се е подсигурил с такава няма защо да се притеснява, още повече, че по-нататък също има няколко такива. Упс, ето ти още една допирна точка с Родопите, които споменах – чешмите изградени в памет на някого. 5.Staroselets-Lagera

   И макар, че информацията, с която разполагах да обещаваше, че това е мястото откъдето да тръгваха пътеките към двата скални манастири, то имаше упътвания само за единия – за „Кара пещера“. 6.Staroselets-LageraПътеката „стартираше“ с навлизане в гората, от десния край на поляна (идвайки от пътя), като да не се объркаме ни помагаше една жълтееща се табела, както и споменатите вече „игрови съоръжения“.

   Общо взето пътеката преминава изцяло в горичката, като само в началото й трябва да се съобрази малката рекичка „Върбанаси“ да остане вдясно, че има и някаква друга пътека, която се изкачва по склона на другия й бряг. Както казах, пътека почти изцяло преминава през горичката, която я прави перфектна за летните жеги. Особено ако на човек му е писнало да го пече непрестанно слънцето по плажа, може да избяга „на хлад“ по тази пътечка, на една ненапрягаща разходка.7.path to Kara cave monastery Пътеката също е перфектна и за колоездачи – равна е и не предлага някакви осезаеми изкачвания, сравнително широка е,тъй че дори и да сте „лаици“ в тази дисциплина, то това е вашия веломаршрут. 8.path to Kara cave monasteryДори може да се направи до село Манастир, което е от другата страна на Провадия и е по-известната отправна точка към нашата цел. Но аз препоръчвам да се избере този маршрут и в последствие ще кажа защо. 😉

   Продължавахме да си вървим в мълчание, всеки от нас двамата потънал в своите си размисли, а и аз лично бях леко афектиран – не разбирах с какво съм виновен, при положение, че предварително бяхме говорили, че има много възможни места за посещения в района, а на предложението ми евентуално да се нощува някъде в Провадия, дори не получих отговор, та как тогава да се случи да се спи до обяд, че и да се посетят всичките набелязани места… Тъй като някакви непознати си вървяхме на разстояние един от друг, докато не стигнахме до една поляна, на която имаше сковани маса и пейки – много подходяща за пикник, като се има предвид, че имаше и една чешма там. Мисля, че чешмата бе „Иванчовата“. Нейде там, с появата на слънцето и след като леко ни напече и нас, взехме че и ние постоплихме отношенията и започнахме да общуваме помежду си и да вървим редом един до друг. :)

                                 9.path to Kara cave monastery  10.path to Kara cave monastery

  На пътеката „срещнахме“ още две чешми „Гълъбарската“ и „Ловджийската“, тъй че дори и да не носехме никаква вода със себе си, от жажда нямаше да страдаме. Скоро достигнахме и подминахме още една поляна с един изграден нещо като навес, като насетне продължихме по черен път, който отново се провираше през гората.

11.route to Monastery village   Стана подозрително, че вече вървяхме около час и половина, а на навсякъде, колкото и оскъдна да бе информацията, бе отбелязано, че разходката ни не трябва да е повече от 40 минути. Започна да се прокрадва някакво подозрение у назе, че май сме пропуснали въпросния манастир. Подозрението ни почти веднага се потвърди – на едно дърво бе окачена една табела към „Кара пещера“, но посоката бе … зад нас. Явно бе, че някъде сме проспали отклонението. 6a.path to Kara cave monastery

   Тръгнахме обратно, гледайки по-съсредоточено и чудейки се, къде може да се е скрил този скален манастир. Единственото място за което се досещахме, бе на поляна при заслона, които бяхме подминали и се оказахме прави – от посоката от която идвахме, от село Манастир имаше табела, която насочваше, зад заслона, табела която бяхме проспали. А, защо пък препоръчвам посещението да става от нашия маршрут от Староселец, с риск хората от Манастир да ме намразят и бият ако ме видят? Тъй като ние си вървяхме по една страхотна горска пътека, а от съседното село, реално си има черен път, а не веднъж съм споделял малко противоречивите ми чувства по ходенето по тези пътища. :) 12.Kara cave monastery

   Но ето, че най-после успяхме да открием някогашната обител. Наистина покрай „навеса“ се забелязваха остатъците от изградената преди време пътека, която явно е била оградена с дървени перила от които в днешни дни почти няма следа. Зърнах едно разклонение вдясно и тръгнах по него, набързо събирайки паяжини и овъртайки се в разни трънаци. Ама с малко напън и упоритост излязох до една скална ниша. Ама леко бях разочарован да ви кажа. Очаквах някакси да е по-мащабно, по-забележително от това, което виждахме пред нас. Качихме на скалата отгоре, поне да видим дали се вижда някаква гледка на околността, като телефона на „Майната“ звънна и тя започна да говори надълго и нашироко.

                                 13.Kara cave monastery  14.Kara cave monastery

   Мен не ме свърташе и реших да разгледам продължението на пътеката – и ето моля ви се, къде била истината. Това до което ме отведе вече беше друга „бира“, дето се казва. Определено нещо подобно очаквах да видим и безспорно мога да споделя, че си заслужава разходката до там, не само заради лежерната пътечка, а и заради това, което може да се види от някогашния манастир. Другото име, с което е известен този скална обител – „Манастира с четиридесетте одаи“. По нашия край (а явно и там) „одая“ означава стая, някакво помещение, което се обитава. Ще рече, че в този манастир е имало 40 килии – големичък ще да е бил.

                                 16.Kara cave monastery  17.Kara cave monastery

   Най-голямото помещение, в което бях попаднал е отворено и с елипсовидна форма – едни ми ти 40-ина метра по дължина, а пък навътре в скалата се промъква на едни други 10-ет метра. Казват, че се намирали следи по скалата, които доказват, че и това помещение е било разделено, на по-малки килий. Трудно ми бе да си го представя, в главата все нещо като столова ми изникваше, ама дали заради това, че се задаваше „икиндия“ време…знам ли и аз. 😉

18.Kara cave monastery

   В близост до пътеката пък имаше ниша, състояща се от две „помещения“ – тях си ги представях като банята и … „Стига глупости“, дето се казваше в една реклама, всъщност ако трябва да направя някакво предположение, то за мен там би било подходящо за параклис и място за молитва, тъй като ми се струваше по изолирано и позволяващо уединение. Но пък „сблъсъка“ ми с други подобни манастири и „техните“ макети, ме е научил, че не трябва да си представяме как хората някога, са седели на открито – обикновено предната част е била иззидана или е била затворена с друга скала, което е позволявало и вътрешното оформление, да е доста по-различно.

           21.Kara cave monastery  22.Kara cave monastery  23.Kara cave monastery

   В другия край на голямото помещение, вкопани в земята се намират още три помещения, част от монашеската обител. Именно от тези килии, които са  вкопани под скалата, идва името на манастира „Кара пещера“, понеже там е доста тъмно, мрачно и влажно като в черна (почти) непрогледна пещера. На входа на тези килии имаше решетка, но катинара бе отворен (а може би и счупен), като можех да вляза и да разгледам отвътре, като якото е, че трите „одаи“ са свързани помежду си с прокопани тунелчета.19.Kara cave monastery

   Е, нямаше как да не съм доволен – яката работа си е този манастир, жалко, много жалко, че след подобренията, които е имал в неотдавнашното минало, сега отново си е оставен на произвола на съдбата … и най-вече на хората. :( Бяхме открили едно „бижу“ за мен и се развиках на „Майната“ да приключва с разговорите и да идва и тя да види и тя да пипне. 😉

20.Kara cave monastery   Доволни бяхме, вярно че разходката ни се бе удължила двойно, след като леко подминахме скалния манастир, но си заслужаваше. Трябваше обаче да преразгледаме плановете си за това как да продължим с опознавателната ни обиколка на този регион, затова решихме да се насочим към основната атракция в района, разположена над самата Провадия. Върнахме се към колата без повече да опитваме да открием другата пътечка, която уж трябваше да е там – за друг скален манастир „св. Георги“. Е, следващия път.

   Бързо се насочихме към Провадия, следвайки табелите за крепостта Овеч, които ни отведоха до паркинга на един хотел в подножието й. Оставих там колата и се заизкачвахме по стръмната алея, достигайки до „Западната порта“ на крепостта, където има два варианта за „нахълтване“ – или през изградената нова и модерна кръгова стълба или по малко по-стръмно каменно стълбище. Е, ние все пак нали „крепост“ щурмувахме, тъй че предпочетохме по неудобните каменни стъпала.25.Provadiya-Ovech fortress-The West Gate

26.Provadiya-Ovech fortress-The West Gate   Очаквахме с нетърпение този момент – отдавна бяхме виждали снимки, които доста ни бяха впечатлили и още ни беше яд, как при предходното ни пътуване към Варна, отново във връзка с някакви волейболни мачове, не бяхме съобразили колко близо се намирахме.

   Крепостта „Овеч“ се намира на високо плато над града, което разправят приличало на кораб. За последното не мога да кажа, не разполагам с дрон, тъй че ще се доверя на сляпо. :) Изградена от византийците през III – IV век, като военно укрепление, за защита от напиращите от север войнствени племена. Нарекли този „авангард“ с прозвището „Проватон“, което в буквален превод означавало „овчата крепост“. Те са били стопаните й до първите десетилетия на VII век, като в последствие се прокрадват някакви теории, че е била използвана от Първото българско царство при хан Омуртаг.

27.Provadiya-Ovech fortress  Признавам, че и при мен като при други, в първия момент, когато се изкачих на плато, се прокрадна едно леко разочарование. Очакванията ми бяха да открием една доста солидна крепост, с оглед на снимките, които бях виждал на част от нея, но реално може да се каже, че се озовахме в един … парк. За съществуването на някогашна крепост може да се предположи само по запазените основи на някои от сградите в някогашната „твърдина“.

 29.Provadiya-Ovech fortress-The Curch  Най-големия си разцвет крепостта е изживяла през Второто българско царство, като по време на царуването на Калоян Велики и Петър II, тя се превръща не само във военно укрепление, а направо в град-крепост. Вече известна под „Овеч“ (взет букевалния превод от гръцки), освен военните гарнизони, са се заселили постоянни жители, което е видно от разкритите основи на голяма епархиална църква, както и предполагаемите затвори за благородници, цивилни и военопленници, складови помещения… Впечатление прави един от запазените кладенци, ползвани в крепостта, които е дълбок едни ми ти 79 м. Добре е,а?! :) 28.Provadiya-Ovech fortress-Well

   Заради близостта си до столицата „калето“ е играла много важна роля и отново е изпълнява роля на „авангард“ – поради липсата на силен български флот и невъзможността да се противопоставя на византийска армада, „Овеч“ е била една от предните защитни линии.30.Provadiya-Ovech fortress-The East Gate Въобще крепостта може да се похвали с не една спечелени славни битки. Аз лично много харесах каменните стълби, които отвеждаха от другата страна на платото към Източната порта. Сякаш наистина се върнах назад във времето.

31.Provadiya-Ovech fortress-The North Gate   Но безспорно това, което впечатлява най-много в крепостта е Северната порта. Някогашната главна порта, с възстановената кула няма как да не „грабне окото“ на безпристрастния ентусиаст. :) Изградена на три нива – на най-ниското е разположена двойната порта, до която се достига по издълбана в скалата „уличка“, на второто е било механизма за вдигане на портата и спускане на моста към пропастта пред порта, а  на третото ниво на защитната кула са се разполагали лютите воини, които били готови във всеки един момент да се пожертват за защитата на тази „твърдина“.

                                 32.Provadiya-Ovech fortress-The North Gate  33.Provadiya-Ovech fortress-The North Gate

   Преминавайки през портата пък се оказахме на изградения дървен мост, които свързва крепостта с платото „Табиите“. За сигурността на крепостта е бил прокопан провлака пред Северната порта, един своеобразен защитен ров. Едва ли някога в древността свързващия падащ мост е имал нещо общо с настоящото съоръжение, което е с дължина от 160 м. 35.Provadiya-Ovech fortress-The North GateСериозна работа си е новия мост, като Юсейн Болт сигурно може да го премине за 15 секунди, ама на мен ми трябваха поне 15  минути. :) 34.Provadiya-Ovech fortress-The North GateТова е най-сниманото място на тази крепост и гледката наистина е неповторима. Всеки един човек там застанал на моста, може да си направи снимка като за картичка, без да е необходимо да има някакви уникални фотографски способности. А ако възможностите пък (фотографските и на снимачното устройство) позволяват да се хване и панорама на разположения в долината град – просто снимката става един път. И тъй като няма приложена такава, може да се досетите, че явно при мен възможностите са липсвали. :)

  Междувременно бяхме разбрали, че ако продължим по платото, след една сравнително кратка разходка ще имаме възможност да видим още един скален манастир. Е, как можеше да откажем такава оферта. Затова бе решено да продължим с проучването на платото и какви културно-исторически съкровища крие. Но докато аз се заигравах на моста да си снимам, „Майната“ взе че ми дръпна напред. След като и аз се наканих да продължа, пък видях пред мен едно възвишение на платото, до което имаше пътечка и някакси ми се видя страшно примамливо да се изкача и да видя, дали пък мястото не дава някаква по-различна преспектива.

                                 36.Provadiya-Ovech fortress-The North Gate  37.Provadiya-Ovech fortress-The North Gate

   Гледната точка не бе това, което очаквах, но все пак можах да видя една по обща гледка на крепостта и града под нея. А, да другото, което успях бе да притесня едни влюбени тийнеджъри, които се бяха отделили да се усамотят от своите приятели, ама не бяха преценили, че някакъв си чичак, ще се прави на фотограф и ще им досажда. :) Ами, какво да ги правя – все пак те може всеки един ден да се качат и да се натискат в храстите, докато за мен не е много ясно кога отново ще ме довее вятъра по тези места, тъй че хич не се чувствах гузен за неудобството, което им причиних. 😉 38.Provadiya-Ovech fortress-The North Gate

39.Provadiya-Shashkanite monastery   Да не говорим, че им бях набрал доста на въпросните младежи или по-скоро на техните приятели, с които бяха дошли. Бяхме уцелили първия учебен ден за годината и една групичка от двайсетина тийнеджъри крещеше нон-стоп, хвърляше всякакви опаковки от вафли, зрънчовци, слънчоглед и сокове и направо страшно ми лазеха по нервите. А, нямаше смисъл да се правя и на възрастния дето ще ги вкара в правия път – те бяха от един друг етнос, дето ако им отидеш в квартала, може да се „удавиш“ в боклуци.

40.Provadiya-Shashkanite monastery  И тъй отново се „събрахме“ с „Майната“ и решихме да поседнем и да се възмущаваме на групата ромчета. Намерихме си подходящо място, от което можехме да виждаме скалния манастир, към който се бяхме отправили, а можеше да наблюдаваме и простотиите на младежите, които вече бяха там. Тъй като „килиите“ на манастира са намираха високо в скалите (височината била 25 метра), достъпа до тях ставаше по изграден метален „мост“. 41.Provadiya-Shashkanite monasteryСамо че онези малки дерибейчета, се чудеха какви ли не простотии да измислят – скачаха на него, провисваха някое от по-слабите деца с главата на долу и т.н. Ей, сигурно над 30 минути ги чакахме да се налудеят и да си тръгнат, докато дойде нашия час, да го разгледаме. 42.Provadiya-Shashkanite monasteryЯвно обаче имаше и друг път към града, тъй като младежите заслизаха по склона през гората и поне нямаше да ни се наложи да се разминаваме с този шумен „керван“.

   Та отправихме се и ние към въпросния мост, за да може да разгледаме отблизо. Скалния манастир се намира в местността „Шашкъните“ и е известен именно с това си име. Казват, че името означавало едновременно „див и луд“, но също така „прекрасен и чудесен“. Нямало консенсус защо именно така наричали местността, дали защото някогашните монаси, били диви, отчуждени люде, а може би и луди глави, готови да се катерят по тези скали в които да се усамотяват и медитират. Или пък заради красивите гледки, които местността предлагала.

43.Provadiya-Shashkanite monastery    Изправяйки се пред моста ни очакваше изненада – той бе затворен за минаване. Това обясняваше и защо една малка част от децата, въобще не се бяха качили на него. Но пък след като видяхме на какви „издевателства“ бе устоял от „бандата“ преди малко, то решихме, че няма страшно и ще издържи нашия напън. И наистина имаше някакви прискърцвания, докато преминавахме, но само това. Но следваше нова изненада – входа в скалата също бе „заварден“ с метална решетка, което пък обясняваше, защо малцина от малчуганите видяхме да сноват из килиите.44.Provadiya-Shashkanite monastery

   Реално манастира се състои от 10-ет килии, като две са отделни, а другите образуват две двойки свързани помежду си помещения. Едното се състои от три килии, които заедно с другите две самостоятелни, изисква специална екипировка, за да може да се „посетят“, докато моста води към останалите 5-ет килии, които са свързани помежду си с прокопани „проходи“. Дали е нужно да описвам разочарованието ни, изправени пред онази решетка? Е, „Майната“ реши, че някаква решетка няма да я спре и се провря през нея – разбираемо за нея, като се има предвид, че е фина мацка. 45.Provadiya-Shashkanite monasteryВиж, за мен положението бе малко по-различно – тогава макар и загубил леко от идеалната си форма (идеална форма било кръга :) ), все пак бях леко „елипсовиден“, което поставяше под съмнение, способността ми да съм „човека каучук“. :) Все пак с малко повече напън и задържане на въздуха, успях и аз да се озова във вътрешността на „манастира“. 47.Provadiya-Shashkanite monastery

   Беше интересно да сме там отвътре и да минаваме от килия в килия, но въпреки развитото си въображение ми е трудно, да си представя как може някога това да е било дом за някого. Че даже е било и „последен дом“ за някого – две от помещенията бяха разположени по-високо, като крайното от тях всъщност е било гробница, с изкопан в него каменен гроб, за което свидетелства и издялания в стената кръст.

 46.Provadiya-Shashkanite monastery  В последствие узнах, че достъпа до манастира е бил ограничен по този начин, тъй като скалните ниши са завзети от египетския лешояд, които ги ползва в размножителния си период, а това е един от защитените видове по нашите земи. Излишно е да казвам, че нямаше  следа от никакви лешояди – то след врявата преди нас, си мисля, че и паяците са си събрали багажа и са се изнесли скоропостижно. Мисля си обаче, дали ако знаехме че това е защитена територия на изчезващ вид, дали щяхме да устоим на изкушението да се промъкнем?! Надявам се, че отговора е – „Да“, но дали?!

 48.Provadiya-Ovech fortress  По пътя назад реших да свърша нещо полезно и да почистя след младежите от ромски произход – успях да събера две торби с боклук, като трябва да призная, че тази мизерия се дължеше не само на тях. Е, в голяма си част бе тяхно дело, но имаше и едни „белички“ посетители, които си захвърляха боклука, та трябваше и техните „мизерии“ да събера и „лелите“ им да спомена. Имам си теория, че в последните години доста се научихме да не „цапаме“, ама пък стана доста модерно да си „турист“, което ни среща с едни хорица, дето има още много да учат за „обществената“ хигиена.

   Бяхме просрочили бая времето за обяд, но пък си избрахме страхотно място да похапнем – не говоря за кулинарни шедьоври, а за самото място – малко под крепостта, като в краката ни бе цяла Провадия. Страхотно местоположение, а галещото есенно слънце, направо ни разтапяше. Трудно се разделихме с желанието да прекараме няколко часа така, но имаше още толкова неща, които можеше да видим – дори от мястото, на което се бяхме разложили, насреща ни приканяше поредния скален манастир в околността – Саръ Кая (жълтата скала).

                                  49.Provadiya-Sara kaya monastery  50.Provadiya-Sara kaya monastery

   Но…друго привлече вниманието ни и се насочихме без да се замисляме в околностите на града – към село Бозвелийско. А, това което ни изкуши там – бе провадийската солница – древен град, който е датиран от преди повече от 4 хиляди години преди новата ера. Нямаше как да не ни изкушат рекламни слогани от рода на „Най-стария праисторически град в Европа“. Поехме в съответната посока, намерихме един голям паркинг, по средата на който се издигаше една къща – що си седеше там не зная, може би някой инат-човек не е позволил да бъде разрушена в „ползу“ на паркинга. Ама не съм размишлявал много по въпроса за тази самотна къща в нищото, тъй като входа за заветната Солница се оказа – залостен. :( Все още обекта не бил отворен за посещения –греда. :(

52.Provadiya-Skitovete   Няма какво да крием – бяхме си леко разочаровани. Отново споменавах некакви „лели“, ама не знам чии този път. Ама след като сме ударили някъде на камък, това пък не означава, че трябваше да останем с „пръст в уста“ или в случая със споменаване на чуждите лели. :) Решихме да се върнем на варианта със скалните манастири – дето се вика, както ни започна дена, така и да го завършим. „Саръ кая“ беше добра възможност, съдейки по това, което бяхме видели от крепостта. Но един съвет, приятелски… Ако ще ходите до там – питайте някой местен. Щото ако се доверявате на „ДжиПиЕс“-ъ на „гуглето“, бая зор ще видите. Именно той ни закара нейде, видимо не там където бяха нашите очаквания, ама все пак се виждаше някаква скална ниша, та решихме да я щурмуваме.

 53.Provadiya-Skitovete  Оставихме колата и тръгнахме по един черен път, докато стигнем в основата на скалата. Та значи пътека – „йок“ , ама „ентусиазъм“ – „бол“. А, това си е опасна комбинация. Решихме да щурмуваме височина вертикално. Абе, не е от най-добрите ни идеи, ще знаете – то един сипей, по които правиш две крачки нагоре, а се плъзгаш една-една и половина назад, добре че тук-таме имаше някое дърво и храстче, че да се попритеглим и задържим. Хубаво – издрапахме на нивото на скалната ниша, ама какво от това – до нея нямаше достъп от позицията, в която се бяхме озовали. Минавка тотална, а перспективата да се върнем по сипея, вече си изглеждаше направо ужасна. Затова решихме да продължим нагоре, да се изкачим на платото, само дето от това горе ни деляха едни 4-5 метра … катерене. Значи в този си ни състав има две дисциплини дето са яко трудни – плуването и катеренето. Ама „Майната“, като по-опитна, след преминат курс по „спелеология“ се престраши и с малко побутване от моя страна, преодоля изпитанието.

24.Kara cave monastery   А, какво да кажа за „Майната“ – душичка си е тя. Защо го казвам ли? Ами можеше да ме остави да последвам примера й и да се забавлява, докато се мъча да се катеря – щеше да е нещо средно на хипопотам опитващ се да се покатери на дърво и риба на сухо. Ама не, смили се тя над мен и отгоре, виждай по-добре околността ми посочи начин по който да се измъкна и да запазя и малкото достойнство, което имам. :) Но за разлика от мен „Майната“ не се бе разминала без поражения – е не бяха психически (както щеше да се случи при мен), а физически – ако ми беше казала, че е имала среща с мечка или друг дзвер некакъв – щях да и повярвам веднага. Беше цялата издрана и натъртена от борбата с драките и бодилите, по които трябваше да се покатери.

51.Provadiya-Church   Леко в страни от нашия вертикален маршрут по насипа, намерихме съвсем прилична пътека, по която да се върнем, хем леко засрамени от ситуацията в която се вкарахме, хем развеселени, че сме били толкова близо до „лекото и мекото“ без да го забележим. Видяхме един човечец, пред една от къщите и му обяснихме за нашите перипети. И пак онзи поглед значи – ама няма луди хора пред вас бре хора, просто „понякогиш“ имаме леко по-различно виждане за някои маршрути. :) Оказа се, че сме се опитали да щурмуваме един от така наречените „Скитове“ край Провадия – няколко самостоятелни килии, намиращи се на западния скален венец по дефилето на река Провадийска.

   Какво да кажа за Провадия – за мен бе непознато място, което много ме изненада с многото възможности един ентусиаст да уплътни времето си. Безспорно мога да кажа, че е място, в което не само, че бих се радвал ако попадна отново, но дори бих търсих възможности това да се случи. Но това е град, който остави противоречиви чувства в мен – първо от безхаберието на местните управници, да развият възможностите за туризъм, правейки достъпни и популярни всички тези десетки скални манастири, „Солницата“, крепостта – спокойно може да разпалят страстите на туристите да посетят тези обекти, които като са толкова много, ще ги принудят (туристите де) да останат поне една вечер в града и да оставят някой лев. Жалко, за пропуснатите възможности… А, ще има и друго с което да помня града дълго, дълго време…там бе мястото и момента, в които в мен се бяха прокраднали определени надежди, за да рухнат малко по-късно, но въпреки това, не мога да остана с лоши чувства и горещо препоръчвам да се посети това страхотно местенце. :)