Орлово око

   Получих предложение за разходка в Родопите и нямаше как да откажа … Достатъчно е само да се спомене „Родопи“ и на 90% вече зная какво ще отговоря, а когато пък предложението включва и добра компания няма как да се откаже. В интерес на истината до последно нямах представа къде точно в тази райска част от страната ни ще отида – просто ми бяха казали , че е място, където не съм бил, а човека, който го организираше го е посещавал, но има да види още неща. В началото имах три предположения, за това къде щях да се озова, но едно от тях „отпадна“ след като разбрах, че до там накъдето щяхме да се отправим, са ни необходими 2 часа път с колата от Пловдив. Другите ми две предположения обаче „влизаха“ в тази времева рамка и бях убеден, че е някое от тях. А, те бяха – района около Широка лъка или района на Триградското ждрело и Ягодинската пещера. Защо обаче съм бил оставен в такова информационно затъмнение относно маршрута ни, би се зачудил някой. Това разбира се, си имаше своето обяснение – имах празник и това пътуване ми бе подарък. Тъй като бях с човек, който добре ме познава, му бе ясно, че това би ми харесвало най-много и е страхотен подарък за мен, а … пък може би беше „реванш“ за нещо подобно, което аз бях направил по-рано.

   След като се насочихме от Пловдив към Смолян, на разклона за Пампорово „получих“ инструкции да се отправя към планинския ни курорт, като след това да продължа към Девин. Така отпадна и второто ми предположение – нямаше разходката ни да е в Широка лъка. Оставаше, само да видим дали трето ми предположение, щеше да е удар в „дясятката“ или щеше да се окаже, че съм се заблудил тотално. Но преди да достигнем Девин, получих нова инструкция да се отбия по пътя вляво, като пътната табела подсказваше, че това е пътят за Триград – „бинго“ явно бях улучил крайната точка на пътуването ни. Е, не се отбихме към „триградското ждрело“, но поехме по „буйновското“ към с.Ягодина. Страхотно удоволствие е, да се пътува по тези тесни еднолентови пътища покрай реката, като същевременно над нас се извисили страхотни скали. Може и да се създава неудобство при евентуално разминаване, с насрещно движещите се автомобили, но пък това пъплене по пътя позволява дори и на шофьора да се наслади на цялата тази красота.

                          IMG_9393  IMG_9392

   Самото значение на думата „ждрело“ е именно тясно речно корито, което е обградено от стръмни склонове – е определено значи се намирах в едно такова „ждрело“. Стигнахме до с.Ягодина, където щяхме да отседнем и след като разтоварихме багажа набързо, веднага се отправихме към целта ни – една от местните забележителности „Орлово око“. Масовия начин за достигане до нея е чрез множеството джиповете, които предлагат разходка на туристите до там, предлагайки им едно офроуд приключения нагоре по черен път. Нашия начин да достигнем до там обаче, бе не да използваме тези мощни машини 4х4, а да се доверим на нашите си 2х2 крака по пътеката, която води до върха св. Илия.

   А как се ориентирахме за пътеката. Заоглеждахме се още там в центъра на селото, пред джамията, за маркировка, която да ни поведе, ама „йок“, нищо не видяхме. Ама нали хората са казали, че „с питане и до Цариград се стига“, тъй че си намерихме веднага една възрастна „кадъна“ (демек женица), която да ни упъти – вика ни тя, ей там покрай училището започва пътеката. Спуснахме се, опа по-точно се заизкачвахме към училището, пътя който е точно срещу джамията, но след няколко крачки вече бяхме в дилема – училището ни се падаше вдясно, а пък върха бе в ляво – някакси не ни се връзваше, упътването, което получихме и решихме пак да се „опрем“ на нашия си навигатор и GPS – питането. Срещу нас се зададоха две женици с „две-три дечиня“ (бяха си две дечицата, ама така по-благозвучно се получи), нарамили „дисаги“ с покупки от местния „нар-маг“ и си викаме „Опала, още местни“. Е, да ама не, то това, че някои хора не ги мързи да си сготвят сами, докато са на почивка в планината, не ги прави „местни“. Но все пак, оказа се, че хората имат идея за какво ги питаме, тъй като предния ден са „утъпкали“ пътеката преди нас. „Наплашиха“ ни колко трудна била пътеката, стръмна, тежка и така … час и половина. Нищо, че даже и децата го изкачили – мисля си, че нещо не им вдъхнахме доверие на тези хорица, някакси „кекави“ им се виждахме. Ама това го отдавам, не на моя външен вид – аз все си се представям като някакъв планински исполин (е, с това описание вече никакъв шанс да ме припознаете като „пътеписеца“), а на осанката на спътницата ми – крехка и грациозна, но който я подцени ще съжалява, тъй като е „пъргава като планинска коза“. В първия момент малко се пообъркаха хора с упътванията, но после решиха да заложат на сигурното и да ни покажат как да стигнем от тяхна къща за гости, там откъде бяха отседнали и откъде са започнали похода си. Грубо-казано се отклонихме една пресечка и се провирахме между едни дворове, ама голяма работа. Чудя се дали да ви кажа как най-лесно да се ориентирате ако решите и вие да тръгнете пешком?! Не, че съм някакъв гадняр, дето му е кеф хората, да се лутат и губят… Изобщо не съм такъв. Ама ако кажа, ще трябва да направя реклама… Но карай да върви … най-лесно човек може да се ориентира ако следва табелите за хотел „Мурсал“, тъй като реално пътеката започва точно над въпросния хотел. Между другото за рекламата, която направихме на въпросната „туристическа спалня“, собственика й може да се свърже и да ни благодаря с един, два, три, че и повече правоъгълни листчета с основателя на туристическото движение в България – Алеко Константинов и неговия герой Бай Ганьо. Прилагам подсказка за това, което имам в предвид.

                         Aleko Konstantinov  Baj Ganxo

   Следвайки указанията излязохме от селото, където вече кипеше усърдна работа – хората от селото се бяха заели да се погрижат за поминъка си, подготвяйки земята за основната култура, която вирее по този край. Там, в тези ниви се ражда най-верния другар на биричката. Досетихте ли се за какво говоря – давам жокер, сервитьорите го записват като „ПКС“ или пържени картофи със сиренце. А. там в Родопите се прави и един местен деликатес от тези страхотни картофи – пататника. Но преди да стигнем до биричката и картофките имаше пътека да изкачваме.

IMG_9052

   До споменатия вече хотел, се стига по черен път, който бе заобиколен с тучни зелени ливади и сякаш нашите крака отказваха да се движат по прашния път и искаха да се насладят на зеления килим, който се стелеше около нас. На една поляна забелязахме направена дървена сцена – явно това бе мястото, където селото чества своите празници. Предполагам през първия уикенд на м.Септември, когато е събора на селото, става голям купон, с надсвирвания на различни фолклорни ансамбли от близо и далеч. По-всичко изглежда, че се събират доста хора, тъй като имаше няколко импровизирани „вип-ложи“ – сковани дървени навеси за гостите.

                          IMG_9054  IMG_9055

   Пътеката се оказа, доста добре поддържана и как да я нарека – „реиновирана“. Видно е, че от местното туристическо дружество „Родопея“ са положили доста труд, за да я очертаят, подравнят, така че на всеки турист да му е „удобно“ преминавайки през нея. Въобще евала на тези хора – определено имат чувство за бизнес. Именно тяхна е идеята за направата на „Орлово око“, там горе на върха, което е допълнителна атракция към основната естествена забележителност – Ягодинската пещера. Именно със средства събирани от входната такса за пещерата е изградено „окото“ и ако си направите удоволствието да пренощувате в селото, ще видите на колко човека тази „инвестиция“ осигурява поминък – видяхме поне пред десетина от къщите да паркират джипове и пикапи, които предлагат на туристите офроуд разходка от пещерата до върха. А, пък за такива като нас, пък са създали пътеката, по която ни предстоеше да изкачим 380-те метра денивелация до връх св. Илия. Може да се каже, че има един преломен момент, с който може да се сблъскате – там над хотела е изградено едно покрито барбекю и ако носите вкусотии в раницата си и студена бира, то изправени пред избора да се виете по стръмния склон под жаркото слънце или да седнете на сянка за една наздравица и да замезите, то не се знае какво би надделяло. Е, за нас нямаше проблем – нямахме вкусотии в раницата, ранното пролетно слънце бе такова, че не бе морно, а приятно за разходка, а биричката сме свикнали да я пием на места със страхотни гледки, тъй че се отправихме към обещания ни страхотен пейзаж.

                              IMG_9057  IMG_9058

   А, пътеката определено си е със сериозен наклон и се вие ту на ляво, ту на дясно и е „гола-голеничка“ без нито едно дърво по нея и ще е голям зор в горещите юлски и августовски дни. Но пък гледките наоколо запълваха почивките ни и ни караха да не чувстваме напрежение в краката си от изкачването по стръмния склон. Още в началото имахме удоволствие да се насладим на „буйновското ждрело“ водещо към Ягодинската пещера.

                     IMG_9059  IMG_9060

   Разбира се, пътеката бе точното място да видим село Ягодина от високо и да разберем защо хората толкова си го обичат, а и в нас се прокрадна „желание“ да станем част от населението му. Гледайки го от тази позиция, въобще не можех да си представя, че има цели 430 жители – определено ми изглеждаше по-малко, но както се оказа в последствие, от тази ни гледна точка, то не се виждаше цялото.

                          IMG_9061  IMG_9067

   Преминавайки до ръба на скалата можеше да видим виещия се път долу покрай реката, както и още едно китно селце на отсрещното било – според нас това трябваше да е село Чала.

                                 IMG_9068  IMG_9063

   Виещата се пътека определено може да се каже, че не е предпочитаното място за изкачване до върха – освен нас двамата, видяхме още четирима човека, като се разминахме с една двойка на средна възраст, която слизаше и бяха много мила картинка, седнали да отпочинат, прегърнали се и  наслаждавайки се на гледката и компанията си.

                       IMG_9069  IMG_9073

   Достигнахме върха за около час и петнадесет минути, но заедно с нас се изсипа и тълпа от 3-та джипа, които се изкачиха със желаещи да се насладят от гледката. Тъй като ние пък не гонехме разписание, решихме да се „заземим“ и да се насладим на биричката, която си носихме в раницата. Да обясня и за „заземяването“ – това е термин на моята спътничка, включващ намирането на някоя хубава полянка със свежа трева, на която да се излегне, отпусне и зареди с енергия. Нашето презареждане продължи около час – наложи се да изчакаме още един джип хора да се изредят за фотосесия на „окото“ преди да останем сами и да можем да се насладим на спокойствие на това, което се разкриваше пред нас.

   Май забравих да поясня за тези, които не са се интересували, какво всъщност представлява „Орлово око“ – това е стомано-бетонна наблюдателна площадка, монтирана на скалата под връх св. Илия, от която се разкрива страхотна гледка към голяма част от Буйновското ждрело. От местното туристическо дружество, което е главен „виновник“ за създаването й през 2009г, твърдят че от нея се вижда 2/3 от ждрелото. Пак според създателите му, няма място за притеснение на площадката да се покачат няколко човека едновременно, та дори и с габаритите на Делян Пеевски – съоръжението може да издържи товар до 3 тона.

   Някой бе завързал за перилото и един трибагреник, като въздушното течение успяваше да направи страхотен ефект като издигаше знамето вертикално нагоре.

                          IMG_9081  IMG_9082

   Останали най-после сами на върха, успяхме да се насладим изцяло на гледката, която се разкриваше пред нас и да се убедим в истинността на твърдението, че от там се вижда по-голямата част от Буйновското ждрело, а също така и да изпитаме тръпката да се извисяваме на 600 метра, буквално над него. Определено си заслужаваше разходката.

                          IMG_9089  IMG_9083

   Имахме щастието може би да се насладим на тишината и страхотната гледка за около половин час, преди да дойдат още групи с джиповете, но този спомен ще остане завинаги в мен. Това определено е място, с което може би пак ще се срещнем в близко бъдеще. Обходихме върха, за който казват, че не е препоръчително да се изкачва в лошо време, тъй като падали много гръмотевици. Не зная дали заради място или по-скоро заради няколкото антени, които са разположени там, заедно с метеорологичната станция и не знам си още какво. Гледайки как стърчат като гръмоотводи всичките тези съоръжения си представих какъв „магнит“ са за гръмотевиците, но пък местните за да нарекат върха на „повелителя на небесните стихии“, явно са имали причини и преди тези антенки да се появят там.

   Хвърлихме последен поглед към селото и се заспускахме по пътеката, без много-много да се бавим, тъй като вече имахме друга идея, как да продължи денят ни. Явно успяхме да предизвикаме интерес със скоростното си спускане и в едно малко стадо кози, които пасяха на воля в близост до пътеката.

                            IMG_9095  IMG_9096

   А идеята, която мимоходом се зароди у нас, бе да направим посещение и на Ягодинската пещера, в която аз не бях стъпвал. За целта обаче, трябваше да намерим начин да се придвижим, по различен начин от пешеходния, тъй като до затварянето й оставаше не много време. Затова се насочихме към хотела в подножието на пътеката, за да питаме, дали предлагат велосипеди под наем. За наш късмет се оказа, че имат, само дето не бяха ползвани от миналата година и захвърлени без да се отремонтират. След като им напомпаха гумите, се оказа, че колело предназначено за мен има по-сериозен проблем, при превключване на скоростите веригата упорито се откачаше. Все пак се намери някакво решение – посъветваха ме да разчитам само на задните скорости, за да нямам проблем и понеже нямах избор, трябваше да рискувам и да потегля с предоставеното ми видимо в недобро техническо състояние колело. Е, можеше и да успеем да се доберем за последната група за деня, която щеше да се допусне в пещерата, но след спускане от селото, при разклона за пещерата, велосипеда ме „предаде“ и веригата се откачи. Целият омазан в масло, все пак успях да я закрепя отново, но 10-15 минути, които загубихме, бяха достатъчни да изпуснем часа на влизане на групата. Разбира се, това не бе достатъчен повод да си развалим настроението от хубавия ден, а решихме да потренираме малко и да покараме колелата по пътя за Буйново. Май бързо ни омръзна и установихме, че сме обезбирени, затова решихме да поседнем на заведението пред пещерата и да опитаме от новия асортимент на една от известните ни марки пиво, разбира се с пържени картофки. Като решихме, че е време да се връщаме, мен ме очакваше изненада – задното колело на велосипеда ми бе напълно спаднала и не ставаше за каране. Все още се намираше един шофьор пред пещерата и го помолих за помпа, за да мога поне да се добера до селото, но човечеца ми каза „Абе момче, аз си имам резервна гума – за какво ми е помпа“. Явно трябваше да отбутам колелото до селото пеша, но това не бе повод да измъчвам и моята спътница, която завъртя сама педалите към селото. Пътьом срещнах и едни спрели рибари, но общи взето и те ми отговориха същото като предния шофьор, като ги попитах за помпа. Чудно ми е тези хора как така пътуват без помпа. Е, вярно е, че и в моя „Фильо“ няма помпа, имаше една антика, която пенсионирах, но поне имам агрегат с който мога да напомпя гумите си при нужда. Можех да се обадя и на човека, който ми бе дал неизправното колело да дойде да си го прибере, но предпочетох да си направя още една малка 2-3 километрова разходка и да го добутам това ми ти колело.

   Е, накрая не само, че не получих отстъпка за ползването на тази развалина, ами дори докато се усетим ни надписаха по един час отгоре, които трябваше да заплатим. Далеч съм от мисълта, че това бе умишлено. Но и това не можеше въобще да помрачи хубавото усещане за един прекрасен ден… А и след като през деня имахме „празник“ за очите, то ни предстоеше „празник“ за стомасите – в тези Родопи освен приказни гледки се намират и толкова много баби-готвачки, които готвят толкова вкусно.

   А пък пропусната възможност да посетя Ягодинската пещера, е нова възможност да се върна тук.