Непознатите Балкани – Румъния

С усмивка на лице и лека носталгия се връщам назад към румънското ни великденско пътуване, за което другите ентусиасти намекнаха тук. Желанието ми е да започна този пътепис с чувствата, с които напуснах Румъния. Може би защото зная за живота по Румънско по време на управлението на Чаушеску, може би защото ми стана мъчно в някои моменти заради липсата на самочувствие на северните ни съседи, но някак си румънците ми станаха по-симпатични след тази тридневна обиколка – заради добротата си и простотата си в най-чистия смисъл на думата и следите, или по-скоро необратимите все още последствия, от комунистическо време. Някак си точно на място ми идва да цитирам част от „История” на Никола Вапцаров: Живот ли бе – да го опишеш? Живот ли бе – да го разровиш? Разровиш ли го – ще мирише и ще горчи като отрова.

Сега идва ред да предизвикам усмивките ви и може би нетърпението да прочетете този разказ. Тук е мястото да споделя, че това пътуване бе международния дебют на новата ни (десетгодишна) кола, която си заслужи прозвището Черната пантера, което един от ентусиастите и` даде, когато я видя за първи път. Рано сутринта запали към Русе и спря за кратка почивка при мръвките в село Български извор. Няма как да не ги знаете, ако сте минавали от там – мирише от далеч. Закусихме бобец и плескавица и продължихме.

Минахме Дунав мост (4 лв), на границата без проблеми и опашки, взехме седмична винетка (3 евро) и Добре дошли в Румъния. Неусетно стигнахме Букурещ, минавайки множество кръгови по пътя, които изглежда за там са стандарт и нищо особено. Т.к това бе второто ми посещение в града ми направиха впечатление многото подобрения по жилищните сгради, които преди 4-5 години изглеждаха притеснително (нещо като блок 20 в Ямбол, ама не чак така). Пуснахме навигацията за да намерим хотела, паркирахме без проблем на свободна площ, макар да бяхме в центъра. Реновиран и без забележки бе той, но някак си миришеше на старо. Дори препаратите, с които бяха мили пода и ароматизираха, напомняха за тези в детската градина от преди да не казвам колко години. Не неприятно усещане, но странно.

Оставихме си багажа и тръгнахме към Палата на парламента. Минахме по един от мостовете над река Дъмбовица (по-пълноводна от коя да е софийска река) и  прекосихме приятен парк. Чакайки да преминем се сблъскахме с голямо семейство цигани, обитаващи изоставена стара къща. Едно към едно като нашите – никакви разлики, ама никакви – все едно си в България.

IMG_3082 IMG_3091

Стигнахме палата и се оказа, че може да се включим в последната група за обиколка вътре. Купихме билети (имаше и опция с подземията, но точно тогава не можело) и зачакахме. Ако трябваше да започнем обиколката в 17,00, то не започнахме тогава, а по-късно. И опашката беше еднааа – български стандарт – всеки застанал където му падне, никакъв ред. Ама не изглеждаше необичайно и неестествено.

Събра ни един младеж и ни поведе към огромните стълбища, коридори, стаи и т.н. Нямаше много смисъл от почти нито една от тях. Ама така искал Чаушеску, амбициран да „модернизира” румънската столица. Сградата на румънския парламент (тогава Дом на народа) е втората по големина административна сграда в света след Пентагона. Дълга е 270 м. Стаите са 1100 на брой.  Има още 30 конферентни зали, 4 ресторанта, 4 библиотеки и концертна зала. В залата на човешките права има внушителен полилей, който тежи 2,5 тона. Във височина парламентът е изграден от 92 м под земята до 86 м над земята. На едно от подземните нива има бункер, от който тръгват подземни тунели към метро, летище и други места за бързо бягство (вметка – метрото в Букерещ съществува от 1979 г.).

Стигнахме до зала, от която се излиза на тераса с изглед към града (точно там, където Майкъл Джексън през 1996 г. излязъл и казал Добър вечер, Будапеща). По желание на Диктатора трябвало гледката да прилича на Шанс-Елизе, ама да е по-голямо. Че е голямо- голямо, ама чак повече от безкрайно дългата Шанс-Елизе – надали. Тъкмо излязохме на терасата и заваля. Тъкмо напуснахме музея и заваля още по-силно.

IMG_3103

Пропуснах да кажа, че се заприказвахме с екскурзоводчето – млад, убав и много семпъл. Този човек се притесняваше да говори; не украси и не ни разказа нито една измислена история – бе едва ли не пестелив и говореше от дистанция – все едно не иска да има нищо общо с това и просто съобщава факти и статистика. Все едно има горчилка в него и той отказва да се припознава с нея. Все пак сподели, че има промени в румънското общество и че ще има референдум заради високия брой депутати в парламента (като че ли 520 при близо 20 млн население). Имало и невероятно голяма корупция.

Ако не е станало ясно – може да пропуснете посещението вътре в палата, изгледът отвън е достатъчно внушителен. Ако не е станало ясно – комплексиран беше младежът…да ти дожалее.

Прибрахме се в хотела с такси след дълги опити под пороя да спрем такова. Изцедихме се и преоблякохме. Аз май си сипах винце. Взехме колата за да ходим в центъра (Стария град). Може и пеша, но нали е с мащабите на Шанс-Елизе – виждаш, че е близо, но много ходене. Типично за Букурещ е, че в централната част има роми, които пазят свободни парко-места, като те видят и сочат да паркираш там, а после ти пазят колата срещу заплащане. Ние не се възползвахме и спряхме пред една жилища сграда в стар букурещки стил.

Разходката трая около 30 минути. С помощта на мобилно приложение си избрахме ресторантчето и за наш късмет имаше места. По снимките ще се ориентирате как изглежда и какво ядохме. Ако все пак не става ясно – едното бе румънски сарми SarmaleNu-Ma-Uita – представляват микс от гъши, свинско и телешко месо, обвити в листа от кисело зеле. Сервира се с мамалига, купичка със заквасена сметана и люти чушки. Другото – Curcandeplanton – сочна пуйка, печена със сушени сини сливи, фурми, чесън и джинджифил и за гарнитура карамелизиран грах. Беше много вкусно. Десертът обаче бе на стотици хиляди светлинни години от кифличките на баба. Музиката – на живо, ама слаба работа.

IMG_3110 IMG_3113 IMG_3114 IMG_3125

Като се върнахме при колата нещо се засуетихме, че бяхме спрели малко на калъч. И докато се наканим да влезем в нея, отнякъде изскочи един ентусиазиран младеж. Попита ни проблем с колата ли има, да не сме ударили тази до нас. Викаме Не, няма проблем. Той – това тук е най-добрата кола на света – Дачия. Днес баща ми има рожден ден и с брат ми му я подарихме. И затова я наглеждам. Мило ми стана, а и той много се вживяваше.

Станахме рано в ден 2 и потеглихме към Синая – очарователен курорт. „Като се приближили съвсем, децата видели, че къщичката била направена от хляб и била покрита с козунак, а прозорците били от чиста захар.” Въпреки това описание, като четях Хензел и Гретел си представях къщичката по-бисквитена, по-розова и по-захаросана. И сега в Синая видях много такива, досущ като представите ми от детството. Гледах с широко отворени очи и усмивка докато пантерата ни закара до замъка. А той, в покрайнините на градчето от приказките – замъка от приказките. Не мога да го преразкажа. Струва си да се посети. Най-впечатлително за мен беше, че в интериора има използвано много дърво. а любимите ми две помещения станаха стаята за музика и релакс и театъра.

Не ми хареса, че беше тъпканица. Ако си в група с гид се чака на опашка (поне няколко часа), а ако си вземеш аудио гайд отстрани на замъка има порта, която е апокрифна някак си, но от там на 15-20 мин влизат групи. Не е написано никъде, тъй че поослушайте и поогледайте се. Имаше отделна такса, ако искаш да снимаш. За разлика от Западна Европа, където ти правят дискретна забележка, тук ти се карат направо. И не стига, че незнайно защо бързаме, ами и току някой се провикне да се скара за снимки. Освен това, докато провинилият се не се засрами и започне искрено да се разкайва, не го оставят на мира. Ама нищо. Снимките, които ще видите по-долу са платени с билета.

YDXJ0396 YDXJ0440 YDXJ0458 YDXJ0503

YDXJ0522 YDXJ0479

Дойде време да си потърсим хотела. Повъртяхме се малко из Синая и се върнахме отново горе – оказа се, че старата конюшня към замъка е превърната в хотел и ние ще спим точно там. Приятна изненада. Оставихме багажа и тръгнахме към Бран за да видим замъка на граф Дракула. Оу, намерихме една сръбска кръчма и обядвахме там. Виното бе топло – лош 1. Това е и причината да заспя в колата. Събуди ме по някое време не толкова ентусиазирания ми спътник, в някакво село, насред стадо с овце и ме пита На къде. С някакъв жест го ориентирах – погрешно. В крайна сметка стигнахме Бран, паркирахме си и се насочихме към замъка.

IMG_20160430_162824IMG_20160430_163636

Опашката за билети бе безмилостно жестоко дълга. Тъй като бе късен следобед се чудихме дали има смисъл да чакаме. И докато се суетим при нас дойде един развълнуван младеж, който ни предложи два билета с отстъпка. Обясни, че са платени за група от Полша, двама от които не дошли. Обаче човекът изглеждаше някак си като гонен от диво животно и затова му казах, че ако ни съпроводи до входа и там се потвърди, че билетите са валидни – ще ги купим. Едни стълби, едно чудо, ама стигнахме (той бе завидно пъргав между другото). Минах аз – билетът работи. Платихме и влязохме. Спестихме както от чакане, така и от цената.

Ако успеете да неутрализирате внушителния замък в Синая, може би ще успеете да се насладите на този в Бран. Нищо общо с първия, но на мен ми хареса и този. Обикаля се бързо, не предполага към съзерцаване, няма екскурзоводи – 20-тина минути.

YDXJ0533 YDXJ0532

Около замъка търговийката процъфтява – занаятчийски произведения, китайски внос, балканска музика, мръвки, витрини с кашкавали – гюрлутия голяма. Пихме по една компромисна напитка и се отправихме към последната цел от програма максимум за ден 2 – Брашов.

Самото спокойствие и хармония е този град – чисти улици, поддържани градинки, ниско кокетно строителство. Пешеходната улица бе една, с няколко малки пресечки. Около градчето хълмове, които го прегръщат като със зелен венец. Артистичен дух. Много кафенета и барчета, каквито няма дори и в Студентски град – работят като кафе, брънч, вечеря, бар. Намерихме едно единствено специализирано заведение – ресторант (имаше още един, но той се готвеше да стане пиано бар, тъй че предпочетохме класиката). Румънската кухня е повлияна от балканската, както и от унгарската. Унгарската пък от австрийската….и сещате се – специалитетът на заведението бе виенски шницел. Вината унгарски – не скрих учудата си, а сервитьорката докато не се увери, че наистина ми хареса, не отстъпи от масата.

IMG_20160430_195413 IMG_20160430_195313 IMG_20160430_193320 IMG_20160430_191848

Прибрахме се за единствената ни нощувка в Синая. Сутринта бе Великден и по тяхна традиция сервираха дроб – агнешки и пилешки. Странно бе, но пробвахме. Отправихме се към лифта за да видим града от високо. Закара ни до един много студен хълм и набързо се върнахме. Видяхме обаче, че е предпочитано място от велосипедисти и ски курорт през зимата. Впечатли ме, че имаше конкуренция между лифтовете, т.е не само една фирма, ами три предлагаха този вид превоз.

Тръгнахме си за България, където имахме уговорка след преминаване на границата да звъннем на групата ентусиасти, изявяващи се в Русенско. Разбрахме се да се видим за обяд. Ще ли сме да се чакаме на Лайното. Брех – ко туй нещо? Питахме и местните ни казаха къде е, тъй че бързо се ориентирахме. Почакахме ги малко да се върнат от „кратката“ разходка по реката. Добре изкарахме, разказваха ни неща, за които вероятно вече сте прочели. Разделихме се и ние ентусиазирано тръгнахме да видим Дунава. То бе едно ходене, едни драки, ж.п линии и дупки в оградата. Щели сме да се ориентираме по някакъв катун. Стигнахме – не ни хареса. Не е като морската градина в Бургас. Ненормално неорганизирано е на фона на огромните възможности, предоставени от наличието на голяма европейска река – граница между две европейски държави. После едвам намерихме такси да ни закара до центъра. Може би вече и умората си каза думата. Прибрахме се късно вечерта в София.