„Немили – недраги“ – разходка от с.Боснек до с.Чуйпетлово

   След няколко уикенда, в които се бяхме отдали на пътувания до близки и далечни дестинации в прелестната ни България, реших че този трябваше да го давам по-леко. Е, не да лежа вкъщи два дни в нищо правене, но да го караме по-леко. Което ще рече да си направим една лека и разпускаща еднодневна разходка някъде около София. Решихме да обърнем внимание и на все пренебрегваната от нас Витоша планина. Не, че не я харесваме, но все си казваме – тя е лесна, близо ни е, под носа ни е. Но какво се оказва – все остава на заден план. Незаслужено. Тя също е красавица и има какво да предложи.

   Но идеята ми бе да избегнем най-желаните й дестинации от Симеоново и Драгалевци, а да заходим от по-пренебрегваната част, от Пернишко. И тъй като трябваше да е лек маршрут предложих да тръгнем от Боснек през Живата вода, та до съседното село Чуйпетлово. Аз лично бях изпробвал трасето от Боснек до Живата вода и определено можех да потвърдя, че става въпрос за лек и приятен маршрут, но пък исках да добавя към маршрута и още нещо. За себе си помислих, да има и за мен нещо ново и различно. Бе решено – това бе маршрута, оставаше само хората да съберем. И се започна – обаждане на едни, писане на други, лична покана лице в лице за други… Резултат – само откази. Чудно как всеки се оказа зает във въпросния ден, кой щял да пътува, кой щял къща да купува (в събота?!), кой пък някъде другаде да лудува… Ама май никой не искаше с нас да рискува. С едно единствено изключение – мацка, която предната седмица бе дошла с нас на едно пътешествие запланувано за една дестинация, но вземайки я, маршрута коренно се промени. Ама тя бе желязна, не се притесни от това. Е, имаше проблеми с прогнозите за времето, нещо не вярваше, че ни очаква хубаво време и непрестанно влизаше в задочно пререкание с „Емо Чолаков и колеги“. В предходния ни разказ същата бе описана, като „симпатична, млада, надъхана ИТ специалистка“. С две трети от описанието съм съгласен, че е симпатична – симпатична е, че е млада – спрямо нашите критерии, млада си е, ама ако трябваше да играем на асоциации и някой я опишеше като надъхана ИТ специалистка – никакъв шанс да я разпозная. А, уж я познавам от доста време… Опа, това от доста време ще го игнорираме, че някой да не се запъне за него и да твърди, че противоречи на описанието в частта „млада“. :) Ама тъй де ИТ-специалистка навежда на мисълта за някоя захлупена, леко задръстена и скучна представителка на женския пол, обличаща се като лелка, а това въобще, ама въобще не е така. Като се замисля, за определен кръг от хора, за нас тя винаги си е била „русата фея“, „русото изкушение“ и понякога „онази шашавата (лудата)“.

   И ето, че бе време да тръгнем. Бавно и лежерно се разнасяхме из София, за да се съберем – една кола народ, освен мен и споменатата по-горе персона плюс двамата задължителни „ентусиасти“ , с които живота ме свърза много здраво. Поехме по околовръстното и се отправихме към Драгичево, за да се качим за малко на магистралата. Трябваше да внимавам, да не настъпвам много газта, за да не пропусна отбивката, а тя е много близко след бензиностанциите, с който се сблъскваме веднъж качили се на магистрала „Струма“. Предния път, трябваше доста сериозно да изпитам спирачките на Фильо, за да не подмина разклона, но той както неведнъж се е случвало не ме подведе и реагира своевременно на приумиците ми в последния момент. Този път нямаше такива изпитания за него – нали вече бяхме минавали маршрута, тъй че бях наясно, къде да завия и с каква скорост да се придвижвам.

map

   Слезли от магистралата и насочили сме се към селото се откри съвсем реална възможност да се откажем от първоначалната ни цел. Една табела, любезно ни уведомяваше, че за „събора“ трябва да завием надясно. Доста съблазнително съобщение. Навън градусите бягаха над 30-те и то по „целзий“, а не по „фаренхайт“. А, какво ни казваше този надпис – предлагаме кебапчета и бира – студена и с телесна температура около „нулата“. Само, някой от останалите ми трима спътника да бе споменал „Да отидем“ и веднага пусках десния мигач и завивах. Никой не се престраши обаче и продължихме към селото. Най-вероятно „русата фея“ впоследствие се е упреквала защо не се е провикнала „Завииий“ … Защо си мисля така ли? Ще разберем към края на това повествование.

   Макар да знаех, откъде започва пътеката ни, то първо се отправихме на разузнаване из селото, за да намерим магазин и да заредим оттам с най-важното продоволствие – биричката. Елексир за всеки поход и награда за всеки изкачен връх. :) Все пак нашата скромна група си има едно мото – хайде да кажем, че са две, но може да ги поставим под общ знаменател – „да не останем обезбирени“ и „дехидраБиран – най-големия бич на всеки ентусиаст“ :)

   Погрижили се за основния ни товар, се отправихме към началото на пътеката, като този път предпочетох да си спестим някоя друг метър и вместо на широкия „паркинг“ пред старата изоставена къща пред улицата водеща към края на селото и началото на пътека, реших да придвижа групата ни до последните къщи, където на ливадата спираха по мързеливите. Явно, не само ние бяхме избрали този маршрут в този жарък юлски ден – имаше още няколко автомобила.

                     IMG_0100  IMG_0099

   Отправихме се по пътеката, лъкатушеща срещу течението на река Добри дол. Всъщност пътеката си е направо черен път, а реката по това време на година се превръща в пресъхналото корито на река Криволица, както са я кръстили местните. Предполагам се досещате откъде им е дошло на ума подобно название – заради многобройните й извивки по течението.

                                              IMG_9961  IMG_9965

   Странно защо бях промотирал пътеката като „предимно гориста, в която няма да ни пече слънцето“. Явно бях забравил да отчета факта, че предното ми посещение на района бе по друго време, през първите по-топли пролетни дни, когато все още понамръзнали се от спомена за отиващата си зима, търсим ласките на слънчевите лъчи, а не се крием от тях. Впоследствие си спомних, че все пак тогава бях с близка позната, която се разхвърля по едно спортно потниче, за да хване тен. А, това нямаше как да стане ако пътеката е предимно сенчеста, нали така?! В случая бих казал, че е доста притеснително, че въобще съм забравил, че е имало разсъблечена мацка! Какво ми имаше по дяволите, че бях в състояние да забравя подобно нещо?!

IMG_9966

   Та както и да е, спътниците ми въобще не споменаха, за леко изкривеното ми „обещание“ за сенчестата пътека, приемаха стоически жегата и крачеха без да мрънкат, крачеха потейки се… Все пак от време на време преминавахме през някой сенчест участък, където изчаквахме нашия фотограф, изостанал да снима нещо интересно или пък се е усамотявал на някое сенчесто място.

                            IMG_9968  IMG_9969

   Пътьом се преминава и през тучни ливадки, с обособени маси с пейки за семеен пикник, някои от които вече бяха заети от засмени семейства. Тук поне при мен се прокрадна отново идеята, дали не сгрешихме, като не се отбихме към събора.

                     IMG_9972  IMG_9973

   Все пак след около час лежерно ходене, стигнахме до поляната, където маршрута се раздвояваше – единия бе към заслон Мечата чешма и Кладница, а другия навлизаше в широколистна гора и слава богу беше нашия. Вече чувствах как групата ни изпитваше нужда са се скрие от пека и това отклонение по поречието на левия приток на р. Добри дол – потока Живата вода, подейства стимулиращо. А тази част от маршрута наистина е приказен. Но е малко.

 IMG_9978  IMG_9980  IMG_9981

   Достигнахме до извора на Живота вода. Място на което е изградена чешма. Аз му виках крокодила, тъй като изградената чешма ми прилича на крокодилска глава, ама явно съм бил в грешка. Или пък слънцето ме е било напекло повече. Може би наистина е било така, като се има предвид развитието на разходката ни. Оказа се, че това което на мен адски много ми напомня крокодил, всъщност било драконова глава. Ти да видиш – гледам го отляво, гледам го отдясно, че дори и отгоре го погледнах…Абе крокодил си беше. Но да се доверим все пак на човека, който го е изработил и да кажем, че чешмата е оформена като драконова глава…

                              IMG_9983  IMG_9984  IMG_9993

   Защо скулптура от Кладница е решил този образ за своето творение – не зная. Ако е живял в по-ново време да си помисля, че е бил луд фен на „Игра на тронове“, ама няма как да е това. Самия извор е известен със следното – водата от него не тече равномерно, а се наблюдават следните амплитуди – през по сухите месеци, водата както си тече, може да намалее и съвсем да спре да тече за секунди, минути, че някои твърдят, че дори и за час. През по-влажните месеци пък се казва, че чешмата не пресъхва, но увеличава или намалява дебита си през някакъв интервал от време. Може би заради това й свойство, хората твърдят, че водата от извора е лековита и си пълнят разни шишета и туби, а някога менци и котли – така за здраве. Но какво точно лекуват, никой не може да каже. Може пък да е някакво плацебо. Родила се е и друга легенда, която гласи, че ако пред извора застане лош или грешен човек, то водата спирала (намалявала). Ха-ха-ха, в нашата група имахме, човек, който като застана пред чешмата и дебита й рязко намаля. И сега недейте си мислете, че е „русото изкушение“ – то като се каже „русо“ и хората веднага си представят едни неща…, ама не беше тя. Друг беше. :) Всъщност не сме забелязали да е лошотия, ама може пък и да се прикрива добре. Ще трябва да го наблюдавам скришом от време на време, да не се окаже в действителност някой „кисел лимон“. Има и още една легенда,  някакви водни бикове се споменават, обикновени такива, със завързани ножове за рогата и т.н. и т.н., ама не смятам да се спирам на нея, че навлизам в сферата на фантастиката на вече цитирания „Игра на тронове“, а аз не съм му от феновете.

   Някъде бях прочел, че се предполага, че отдолу има наличието на много пещери на различни нива, през които минава водата и по този начин се получава ефекта на „скачените съдове“, а оттам и това колебание в дебита на водата.

   Споменах, че дебита на водата понамаля, когато един от нас застана пред чешмата, но ако аз бях застанал няколко часа по-късно, сигурно нямаше да потече, дотогава докато не се окажех минимум на 5 киломтра и 736 метра. Защо пък точно 5,736 км? Ами ако напиша просто 5 км, на кой щеше да му направи някакво впечатление. :) Но това така и не го установихме, тъй като не се върнахме през чешмата.

   След като починахме малко и като взеха да се събират повечко хора, реших да им покажа и пещерата със същото име, която е малко над „дракона“, по добре утъпканата пътека. Отивайки пред нея заварихме едно младо семейство с един малък фърфалак – момиченце на 4-5 годинки. Едно сладко русичко ангелче. Ама какъв глас, дяволски глас извади. Напъхахме се в пещерата, в която може да се види една поставена икона, но тъй като входа на пещерата е доста малък и светлината трудно навлиза вътре, то иконата се забелязва ако си носите челник или фенерче. Ние принципно всички си имаме челници, ама още по принципно не си ги носим, седят си ни вкъщи. Та хората пред пещерата ни дадоха тяхното фенерче да видим все пак иконата и предверието на пещерата, но малкото „ангелче“, нацупи устни, присви очички и като отвори това ми ти гърло… Представих си, че дракона е дошъл, барабар с някой крокодил под ръка. Бързо върнахме фенера, само да е мир и тишина.

                 IMG_9998  IMG_9994

   И дотук свършваше позната ми част от маршрута, дотук се оказа, че свършва и обещанието ми за лека и лежерна съботна разходка. Бях си разпечатал карта за маршрута ни и тъй като вече навлизах в непознати води, реших да се допитам до нея. Гледам я, аз и решавам, че пътеката е малко след пещерата, като в ушите ми отекваха и напътствията, които бях чел – „пътека продължава по левия бряг на един дол“. Оглеждам се и какво виждам, отстрани на пещерата има ясно изразена пътека, която се виеше по левия бряг на дола, минаващ току пред пещерата. Е, ако това не е знак, кое да е?!

                                           IMG_0004  IMG_0007  IMG_0009

   Сигурно повечето от вас сте забелязали нещо типично за гората. Явява ви се някоя добре оформена и отъпкана пътека, която сякаш ви приканя да тръгнете по нея и има-няма след 100-ина метра, рязко, ама много рязко изчезва. Хей така, все едно някой я е разрязал на две и е захвърлил единия й край някъде, неизвестно къде… Много е гадно, нали? Викаш си, кой ли извратеняк ги прави тези мизерии, да полага основите на пътеки, дето не водят наникъде. Е, та и ние се натъкнахме на такава „псевдо-пътечка“. А, били ли сте пък с хора дето, ей така на инат, като им свърши пътека продължават напред, но не се връщат да открият, къде е правилната. Е, аз съм бил с такива, оказа се, че и моите приятели гласували ми доверие за тази разходка, са се сблъскали с такъв.

   Пътеката изчезна, ама аз „Това е маршрута!“, даже на „интелигентен“ се направих, като им обясних, че явно пътеката е минавала през дерето, ама като вали дъжд и като се топят снеговете, то по него се образува поток и я е заличил. Отварям пак картата и твърдо отбелязвам, че вървейки по дерето, ще стигнем до Чуйпетлово. Да се върви през дерето обаче не беше никак лесна работа – за едно се оказах прав, през дъждовни периоди дерето явно наистина се превръща в корито на поток, тъй като на места имаше наноси от разни клони и дървета, които сериозно затрудняваха придвижването ни.

                   IMG_0011  IMG_0014

   В някакъв промеждутък в шума от чупенето на клони под краката ни, дочух прокрадващите се опасения на останалите от групата, че може би съм объркал нещо. Поспрях се, отново отворих картата, придадох си замислен и интелигентен вид и … осъзнах, че наистина съм ги повел по дерето, ама не това, което трябва, а през няколко съседни. Кой да види, че пътеката за Чуйпетлово започва не под пещерата, а под „дракона“. Демек чешмата. Демек яко се бях омотал. И дали се върнахме?! Ако си мислите, че го направихме, то явно не четете достатъчно съсредоточено – нали ви споделих, че моите дружки са попаднали на един инат дето не се връща.

   Признах си – „Сгреши ли сме дерето“, „Да се върнем“-плахо се обади „русата фея“, ама аз посочвайки картата пак авторитетно заявих „Глупости, минаваме през две дерета и излизаме напряко на пътеката.“ На обичайните „ентусиасти“ толкова им трябва и тръгват, а нашата придружителка – нямаше избор и тя с нас. Започна се едно ходене в нищото нагоре-надолу по деретата и точно да обявя на висок глас, че още малко има и сме достигнали целта и хоп ей там в нищото, насред гората – пред нас се появи неочаквано препятствие – опъната мрежа и ограда, която се простираше докъдето ни стигаше погледа. Очевидно бе, че бяхме попаднали на някое дивочовъдно стопанство – „Студена“, то нямаше кое друго да е. Да прескочим оградата не вървеше – де да знаем оттатък какво дебне. И не животните ме притесняваха, а да няма някои от ония „невероятни“ ловджии, дето си плащат, за да им откарат на мушката някое угоено животно и те да го гръмнат. Като нищо тези „ловци“ можеше да ни объркат – „босата нинджа“ да я вземат за някоя сърничка, каквато ни е малка и слабичка, „русото изкушение“ – за антилопа, „старшия“ – за елен лопатар (не защото са му слагали рога моля ви се, а защото излъчва достолепие и има осанка) и мен … за тюлен. Да, да зная, по нашите географски ширини не се срещат тюлени, ама това е друга история, която ще може да прочетете в един друг разказ. Та мисълта ми бе, за да не станеше някоя грешка, поехме покрай оградата, нагоре към билото, което така или иначе трябваше да достигнем, за да достигнем до съседното село.

                   IMG_0017  IMG_0015

   Драпахме по склона и изведнъж изненада – пред нас се оказа, че има черен път. Отново градуса на настроението рязко се повиши и се появи оптимизъм, че може би сме на прав път. Тръгнах на разузнаване да видя накъде ще ни отведе този път и … оказа се, че светлината в тунела, всъщност е от насрещния влак…или в нашия случай забихме отново в оградата на стопанството. Излъгани надежди.

                    IMG_0038  IMG_0081

   Настроението отново се срина, а ние продължихме право нагоре. Нагоре, докато се сблъскахме с ново препятствие – между дърветата трънаците бяха толкова нагъсто, че бяха образували същински жив плет. Нямаше как трябваше да го преминем. Успяхме. Всеки с по няколко допълнителни резки по крайниците. Аз с двойно повече. „Постижението“ ми се дължеше на това, че в планината принципно винаги ходя с дълъг панталон – най-вече от страх от сблъсък с онези пълзящи твари, от които изпитвам ужас – зззззмиите. Достатъчна ми е една среща с представителка на този вид и косата ми така настръхва, че пънкарите от 60-70-те години на XX век биха ми завидели. Другата причина да се придвижвам с дълги крачоли е, че си провлачвам краката и въобще не внимавам къде стъпвам. Този ден обаче, нали бяхме тръгнали на разпускаща разходка, тъй че като никога бях обул къси панталони, което стана и причина краката ми да бъдат надрани до кръв.

                    IMG_0040  IMG_0042

IMG_0044

   Все пак отново се прокрадна надежда в нас – видяхме пред себе си дървена вишка, от която се разкриваше гледка към Рударци и Кладница. Явно някога се е използвала за ловуване, но трябва да е било доста отдавна. Самата вишка бе вече доста изгнила и само един из между нас се престраши да се изкачи и да погледне гледката, която се разкриваше отгоре. Останалите си спретнахме пикник – всеки каквото носи, да се подкрепим, че явно още път ни чакаше… Извадих отново картата, но вече никой не се лъжеше, че имах представа къде се намираме на нея. Определено ако не бях с тези ми любезни приятелчета, а с някои други, то щяха да ме посъветват да си завра картата, там дето слънце не огрява. В случая просто нашата „руса фея“, реши че е време да се довери на модерните технологии и да пусне GPS-а на телефона си – поне да знаем в каква посока да се придвижваме.

                                                IMG_0055  IMG_0049

   От вишката водеше началото си черен път, но този път не бяхме толкова ентусиазирани и смели в надеждите си, тъй като видимо бе, че този път не бе ползван от цифра време. Тревата бе толкова избуяла, че на места ни покриваше почти изцяло.

                      IMG_0059  IMG_0060

   Този пейзаж не се промени в следващия час. Дори след като се изкачихме на равнинното било, което беше обрасло с високите треви през които вървяхме в индианска нишка и си проправяхме пътека. Макар да не изпусках картата от ръката си, то вече изцяло се доверявахме на телефоните си, за посоката към селото. Ориентир вече можеше да ни служи и Черни връх, който се извисяваше вляво от нас. Продължавахме да крачим из тревите около оградата на дивечовъдното стопанство, а лекия ветрец появяващ се от време на време, сякаш изказваше мислите на моите спътници и сякаш ми припяваше завършека на песента на Белослава и Ъпсурт „твойта майка също“, плюс други близки роднини, ако ме разбирате.

                IMG_0067  IMG_0065
IMG_0061

   На фона на жълтото поле от изсъхналите от слънцето треви, една кафява криволичеща линия привлече погледите ни – отново се очертаваше черен коларски път, но различното бе, че по този видимо е имало движение и явно бе използван. А и телефона потвърждаваше, че би пътя се отправяше в желаната от нас посока. Картата – е, там както вече сте разбрали може и да го е показвала, ама аз не можех да позиционирам нашето местоположение на нея … така от няколко часа…

   И ето, че скоро пътят започна спускането през горичка и се появиха първите къщи на жадуването от нас Чуйпетлово. И този път както неведнъж се оказа, че бяхме избрали по-нетрадиционен път от общо приетия. Просто си представям как веднага „русото изкушение“, ме опонира „ЗАГУБИХМЕ СЕ“, но аз не съм съгласен с това й твърдение – все пак да се загубиш, то това е, да не стигнеш до крайната си цел, а ние я достигнахме. И във всеки един момент знаехме накъде сме тръгнали. Е, възможно е, в някакъв момент да не сме били наясно къде се намираме, но това е защото не ползвахме конвенционалните маршрути. :)

IMG_0069

   Чуйпетлово всъщност е най-високото село във Витоша. Едно от първите неща, които ни направи впечатление бе старата църква „Св. Петка“, която явно наскоро бе преживяла разкрасителни процедури, тъй като изглеждаше в много добро състояние. Чудно е, че официалното население на селото е едва от 27 души, а ние успях да видим 6-7 човека. Явно селото се използва вече по-скоро като вилна зона от жителите на София и Перник.

                    IMG_0073  IMG_0075

   На един поток имаше едно семейство, което се забавляваше с малкото момче, което за едни бе син, за други внуче (тоест по сложен начин се опитах да пресъздам, че упоменатото семейство бе от 3 поколения). Малкия се плацикаше на воля в едно поточе, а ние поспряхме да попитаме дядо му, откъде всъщност минава истинската пътека. Не успяхме май да разберем, казаха ни през някаква поляна, че се минавало, през друг рид и т.н. От разговора ни обаче научихме две ценни неща, Първото, че както „потока“ дето му казах аз, в който играеше мъника, всъщност се оказа, че е началото на р. Струма. Бях адски изненадан – Струма е реката, която преминава през моя роден край, най-голямата река в околността и сякаш не можех да повярвам, че този малък поток може да е 6-тата по големина река в България.

   Второто ценно нещо, което ни каза човека, бе къде да открием местния магазин, изпълняващ функцията и на пивница, тоест място на което можеше да утолим жажда си за бира. Размазали се на сянка, се обединихме върху това, че трябва да се върнем по асфалтовото шосе свързващо Чуйпетлово с Боснек – времето ни напредна и не си заслужаваше отново да търсим алтернативни маршрути. Тук един човек от компанията (сещате се кой) щеше да се провикне „Не ми се губи отново“, но мисля, че вече сме се разбрали за губенето. :) Докато надигахме студената пенлива течност се отдадохме на размишления откъде ли идва името на селото – в 5 часа следобяд един петел се провикна и сякаш ни подсказа отговора на въпроса, а именно, че името му произлиза от това, че селото е било толкова скрито в полите на планината, че за него се ориентирали само по кукуригането на петлите.

                                                                 IMG_0078  IMG_0077

   Тръгвайки надолу по пътя сигурно видяхме стотици хора, който бяха дошли на къмпинг по поречието на реката. Буквално през 20-30 метра имаше опънати, на палатки, а биваци. Даже попаднахме и на нетрадиционно решение за празнуване на рожден ден на реката, като за идващите, за да не се объркат върху асфалта беше изографисано, къде трябва да се отбият гостите на купона.

   Пътят ни преминаваше и покрай най-голямата пещера в България – „Духлата“, чийто галерии са с дължина между 17-18 километра. За съжаление по това време вече нямаше шанс да има някой, който да ни я покаже, но пък спокойно може да я поставим в списъка си.

IMG_0082

   Може би 19 часа вече преваляше, когато достигнахме до Боснек. Първото живо същество, което ни посрещна бе една крава – всички други все още се бяха скрили на сянка и само ние бяхме ентусиастите да крачим в жегата. Погледна ни учудено и сякаш ни казваше „Тея са шашави“. Явно разпозна една от нас. 😉

                   IMG_0083  IMG_0084

   Боснек за мен е перфектно село за живеене – хем много близо до големите градове, до главен път (магистрала Струма), но същевременно е сгушено в полите на планината и тихо и спокойно. Явно не само аз съм на това мнение, ако се съди по новите къщи, които са построени в селото известно като „Белия дроб на Перник“. Името на селцето ми се стори странно, но и тук се оказа, че отговора му за това откъде е произлязло е закодирано в самото наименование, само трябва да се прочете като „Бос-снек“. Твърди се, че някога двама братя са дошли там от Македония, заселили се за постоянно, а от това, че са дошли боси в снега, се е родило и името на селото.

                      IMG_0088  IMG_0108

   Добрахме се до колата и се оказа, че единия член на групата ни липсва. „О, не! – казах си –Дежавю“. Помислих си, че пак съм го забравил някъде. Нямаше да е за първи път. Веднъж се случи на едно кафене на магистралата след Стара Загора. Оглеждахме се, наоколо да видим къде се е дянал, да не се е запилял пак да снима някъде … но никъде не се забелязваше…

                IMG_0093  IMG_0094

    … И изведнъж – виждаме го излиза от една къща, мезва си нещо, прегръща хората и децата. Викам си „Ужас! Човека е слънчасал от моята разходка и тотално е сдал багажа.“ Пибитнах му с клаксона, да побърза, мислех си, че ако се затича, ще успеем да избягаме, докато хората се опомнят и го погнат я с лопата, я с мотика. Страховете ми обаче се оказаха напразни, а тръгването ми с мръсна газ излишно – там нейде в Боснек, нашия човек беше видял свои приятели, с които е живеел преди години.

   Бяхме заредени с нова история, но явно загубихме още в зародиш новия член в пътешествията ни. На нашата нова спътница, доверила ни се за последните две разходки, явно и останаха трайни белези – душевни и телесни, тъй като в последствие любезно отклони няколко предложения за пътувания, които и отправихме. Но след като минат още 2-3 месеца, когато белезите по тялото й, се заличат отново ще я поканим – може да е забравила негативните изживявания и да са и останали само добрите моменти и пак да се прилъже да сподели нашата компания.  :)

П.П. Прилагам карта на оригиналния маршрут обозначен със „зелено“, както и карта на приблизително нашия маршрут – червената маркировка.

                                                           map 2       map 3