Магьосници, дракони, келти и още нещо

Вече няколко дни сме на гости, на „роднини“ – бъдещата балдъза („Дългият скок“ – прякор, с който се сдоби преди време, покрай едно друго наше пътуване) и нейният съпруг (баджанака – накратко „Баджо“).

Симпатична двойка, с интересна история. Тя българка, той американец. Запознали са се някъде в САЩ, ожениха се в България (все още се чудя, кой кого излъга), а към днешна дата живеят и работят в Лондон. За след месец не се знае!

Но не, историята не е за тия двамцата. За тях книга мога да напиша. Разказът е за пътуването, което си спретнахме заедно. Пътуване, което определено ще запомня.

Предстоеше уикенд. И тъй като повечето паркове, малки селца и градчета в периферията на Лондон вече ги бяхме овършали, дилемата какво да правим и накъде да поемем беше сериозна.

Предложението дойде спонтанно. Не бях го планирал. Дори не знаех, че се намираме толкова близо. Дали породено от желанието ми да се докосвам до различни култури, религии и светове, или пък колекционерската ми страст се беше обадила (магнити), не знам. Но всички се навиха (то нямаше и друга оферта). Никой от нас не бе стъпвал толкова на юг в Обединеното кралство, а това си беше една добра възможност.

И тъй като ситуацията след има-няма два-три реда ще се заблати сериозно, ще приложа една руска скица, която се надявам да успее поне от части да покаже и разясни, къде се намираме ние и накъде сме се запътили.3

Какво в крайна сметка представлява Обединеното кралство и въобще съществува ли нещо подобно на картата на Европа? – се запитах аз в онзи момент. И започнах да човъркам. И стана сложно.

Къде се намираме? – В Лондон.

А Лондон е? – Столица на Англия? А защо не на Великобритания? А Обединеното кралство има ли си столица и не е ли тя Лондон?

Истината е, че Великобритания е остров и нищо друго, и често се бърка и с Англия и с Обединено кралство. Също така е факт, че на територията на Албион-а (както е известен още най-големият от Британските острови), се намират три историко-географски района (Англия, Уелс и Шотландия). Но пъзелът ще бъде нареден (ще имаме окомплектована държава) едва тогава, когато към тях добавим и район номер 4-ри (Северна Ирландия). Този коктейл от етнически области = и се нарича Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия. Някога към този съюз е принадлежала и Република Ирландия (Ейре), но  през 1922г. тя успява да извоюва своята автономия и да се отдели.

Изводът: Обединеното кралство е краткото название на държавата Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, а Лондон е столица и на Англия и на Обединеното кралство, но не и на Великобритания.

Леле мале! Но има още, защото тук някъде се появяват и така наречените Коронни владения (островите Ман, Гърнси и Джърси), които са британски владения, управлявани пряко от Короната. Те са под неин суверенитет, но не са част от Обединеното кралство, макар че жителите им са считани за негови граждани. Следват Британските задморски територии – това са пък 14 територии, останки от Британската империя, които не са получили независимост или жителите им са гласували да останат под британски флаг. Те също не са част от Обединеното кралство и с изключение на Гибралтар не са и част от Европейския съюз.

А за Общността на нациите, какво да кажа. Това пък е международна организация, включваща 53 независими днес държави, които са били част от Британската империя (с изключение на Мозамбик и Руанда). Ще изброя само някои от тях – Австралия, Канада, Индия, Пакистан, Нигерия, Бангладеш. Тази групичка съставлява ¼ от населението на Земята. Май Британската империя все още съществува! И още нещо интересно –  Съединените щати, които са най-известната група бивши британски колонии не са член на Общността. :) Защо ли?

А бе мътна и кървава. Направо им се чудя при толкова съюзи, как така решиха да си тръгнат от Европейския. Но това е друга тема. В този момент по-важна е нашата цел, която се намира някъде там, на Британския архипелаг. :)

И защо пиша всичко това? – ще попита някой. Ами защото се обърках. И защото, като събирач на магнити си задавам следният въпрос: Ако си взема магнитче от остров Ман например, това за нова държава ли да го броя или не? А де!? Трябва да разбера, важно ми е! :)

А какво пише в нета по въпроса:

„Шотландия, Уелс, Англия, остров Ман, Джърси, Гърнзи, Гибралтар и Северна Ирландия са нещо от сорта на държавни образувания, които имат всички признаци на държавност – контрол над територията, система на управление, суверенитет, но в същото време са лишени от пълно или частично международно дипломатическо признаване и като такива не могат да бъдат субект на международните отношения.“

Мазало. Но пък ме кефи да се ровичкам.

Връщам се на нашето пътуване и неговото планиране. Крайната цел, за която потривахме ръце не е обичайна туристическа дестинация и затова ни бе нужно да се поровим малко повечко. Да разберем какво време ни очаква и как най-бързо и без да се бъркаме на дълбоко да стигнем до нея.

Звучеше ми сложно (английският не ми е от любимите) и времеотделящо, но точно тогава на помощ ми се притече „Баджо“, който само се провикна – „Alexa“? И от някъде се чу глас. Тръпки ме побиха. В къщата не би трябвало да има никой освен нас четиримата!

Alexа се оказа едно мъниче, сгушено на перваза – виртуалният, домашен асистент на семейство Фиорентино („Баджо“ е с италиански корени). Полезна играчка. А дали не е нещо повече? В наши дни вече нищо не се знае!

Ta, малката, но умничка Alexа ни сподели, че ни очакава облачно време с леки превалявания (е какво да е, то по тия ширини, за друго можем само да мечтаем) и че най-добрата комбинацията от бърз и евтин транспорт в случаят е наемането на автомобил. Но, за да направим тази стъпка, трябва да сме наясно, че движението тук е обратно на познатото нам и че поне един от нас трябва да е притежател на кредитна карта със солидна сума в нея.

Този път късметът ни покри – баджанака отговаряше и на двете условия. Ех, тоя „Баджо“, какво щяхме да правим без него и неговата кредитна карта! :)

И така , готови сме за път. GPS-а показваше, че до земите на Крал Артур и магьосникът Мерлин има-няма два часа и то със загубванията.

Преувеличавам разбира се. Така и не успяхме да се загубим. „Баджо“ беше перфектен, въпреки че, ако човек съдеше по децибелите в колата със сигурност би си помислил, че сме тотално дезорентирани и си нямаме и най-малка представа накъде се движим. Е да, пропуснахме няколко знака и ни се наложи да позаобиколим и търсим опции за влизане отново в правия път, а тук изтървеш ли отбивка, връщане назад няма, или поне не в следващите 20-30 километра. Но пък точно тези забежки ни дадоха възможност да спрем на една крайпътна бензиностанция, да се поразтъпчем, някои тайничко да пафнат по „цигарка“, а други да напазаруват. И в колата стана мазало – чипсове, ядки, бири и безалкохолни – като по американските филми (ама то какво друго да е с гринго зад волана). Весело и забавно. Аз две бирички ударих, на английски проговорих и няколко  песнички изпях.

И така до момента, в който пред нас не „изкочиха“ двата стоманени великана – пазителите на Камелот. За наш късмет, днес те бяха в добро настроение. P1200172Струваше ни няколко сребърника разбира се, но пък за нула време ни прехвърлиха от другата страна на Бристълският залив – там, от където започва Земята на Червеният дракон.

Както предполагам стана ясно от по-горните редове, тази територия си има много имена, но лично на мен най ми допада да си я наричам Земята на песента. 2 Звучи ми някак пролетно, весело и танцувално. Поровичках се разбира се, с идеята да разбера от къде идва това име, като очакванията ми бяха да прочета, че всичко е започнало от някоя романтична поема или древна келтска легенда, но когато разбрах, че става въпрос за хорово пеене, определено се опулих.

„В непозната и нова среда хората намират утеха и социалност в песента, защото в материално бедните общества гласът е най-демократичният инструмент – не струва нищо.“

Интересна мисъл (за съжаление не знам, кой е нейният автор), която много точно описва ситуацията в страната в началото на индустриалната революция. Времето, когато поради непрекъснатият поток от имигранти (хора търсещи най вече работа), в страната се създават много нови общества, членовете на които, поради своята дълбока религиозност са се нуждаели от нови църкви и параклиси, а те пък от нови гласове. P1200185И така, може би случайно, а може би не, но пеенето станало традиция, то сплотило народа.

Но тук публичното пеене не се ограничава само до параклисите, тук то е страст, то е на всяка крачка. Днес уелсците пеят и в пъбовете, и на стадиона, и на улицата, та дори и когато са на работа. Но страстта им не е само една, те си имат и втора  – ръгби. P1200346А когато двете се слеят в едно (по време на ръгби мач на 75 000-ят Милениум Стейдиъм в Кардиф например) става страшно.

Кардиф – столицата на Уелс, се оказа град с душа, град който сякаш отвори сърцето си за нас, град който въпреки надвисналите облаци ни  караше да се усмихваме. Тук сякаш нещо витаеше във въздуха, някаква особена емоция, едно такова весело настроение. Улиците и баровете бяха претъпкани, църквите отворени, а уелските знамена се вееха не само на кметството и огромната средновековна крепост в центъра на града, но и на всяка друга сграда. Не че е странно, но за разлика от Лондон например, където не видях нито едно английско знаме, а само британски, тук последните бяха рядкост. Националисти ли са хората от Уелс?

Не знам, но определено са различни и наистина ме впечатлиха. Високи, едри и русоляви, усмихнати и гръмогласни. Облечени в цветни дрехи, пиещи тонове бира, с шарени коси и интересен стайлинг. Не им дремешен за туристите, дори не ни забелязваха. Разпускаха и се веселяха – семейно, на малки групички и на големи такива. Едни очакваха часът за театралното представление, други се подготвяха за концерт, трети просто си бъбреха, но всички те се забавляваха и пиеха.

            P1200210 P1200223 P1200311 P1200314

Нито мезета видях, нито нещо за хапване, но виж чаши имаше много. Мъжете се наливаха предимно с бира, а жените пиеха странни, многоцветни коктейли. Наконтени, гримирани и в бара – посред бял ден. Часът бе 2-3 следобдед, но това не пречеше навсякъде да бъде фул. Дали това е нормално и често случващо се си нямам и на идея, но бе повод да се шмугнем и ние в някой уелски пъб и да се омешим с местните, пък видиш ли и причината можеше да научим.

P1200186 P1200228 P1200229

Лесно влязохме, но да се слеем с тълпата бе мисия невъзможна. Все едно бяхме от две различни планети. Ние нисички, тъмнички, плахи и много тихи, зъзнещи, незнайно защо обелечени с къси гащета и тениски, а те елегантни (дори малко плекалено по моите разбирания за следобедено излизане), с изрисувани лица (мода или лудост, не знам) и много шумни. Мъжете мускулести, а жените леко закръгленички (нашите пропорции няма да ги споменавам, но и там разминаванията бяха сериозни).

                               P1200343 P1200348

В бара жужеше. Бирите и коктейлите се редуваха. Глъч. И нещо странно – тинейджърите липсваха, а компаниите бяха еднополови. Имах усещането, че семействата се бяха разделили. Все едно бяхме на десетки ергенски и момински партита. Къде бяхме попаднали? Нормално ли бе всичко това?

 P1200364 P1200357

На бара имаше опашка. Happy hour – всичко на половин цена, което пак си беше скъпичко за нас, но те не спираха. Всичко бе като на филм, някак неестествено, зомбирано. Имах усещането, че играят, или може би си внушавах не знам. Време бе за малко шпионаж!

Запромъквах се между масите, в търсене на съпричастник, на човек, който би проявил интерес към мен и би ми разказал малко повече. Уви, никой дори не полюбопитства, бях им безинтересен, или поне до момента, в който не реших да извадя фотото. Тогава, все едно влязох в друг филм. Усмивките изчезнаха, хората се озлобиха, а връх на сладоледа бе младо момиче, което започна да ме сочи и да ми се кара на неразбираем за мен език. P1200231 Явно проблемът бе фотоапаратът. Да бях го извадил, но дори не бях махнал капачката на обектива.

Скрих го на секундата и се отправих с бързи стъпки към вторият етаж на заведението с идеята да се покрия поне за миг. А там горе си бе идилия – смях, викове и алкохол. Спотаих се и продължих да ги наблюдавам. P1200237Всичко това бе необичайно и в същият момент много интересно и възбуждащо любопитството ми. Дали само аз  виждах всичко това или вече ме бе подгонила параноята!

Реших да споделя с моите спътници, но не смеех да излезна от скривалището си. И с основание! Мислех, че отново ще остана незабелязан, но се лъжех жестоко. Две здравички момчета се бяха появили в препълненият салон на първият етаж и определено търсеха някой. А когато погледът ми срещна този на девойката от преди малко, която заедно със своите две приятелки също обхождаше салона, ми стана ясно, че издирваният обект съм аз.

Един вдигнат пръст бе достатъчен, и след няколко мига мъжагите вече ме бяха заобградили и приклещили в ъгъла. Грубичко ме заставиха да изчакам, докато не дойде каката, която явно се бе оплакала от мен и поискаха да разгледат снимките, които съм направил. P1200338Това бе излишна драма, защото такива нямаше, или поне не на лицето, което се бе изправило злобно срещу мен, но това ме накара да се замисля и да си припомня думите на мой приятел, който ми казваше,  че ако искам да се доближа до местните и те да ме уважават, трябва да спазвам техните правила, обичаи и традиции. А в този момент аз очевидно бях минал границата.

Пуснаха ме разбира се, но дори и не ми се извиниха. За тях това явно бе нормално и не те нарушаваха моите права, а аз техните. Тръгвайки си от бара се замислих отново за уелсците и за това, че днес бях неподговен, не знаех нищо за тях. И ми стана някак тъпо.

Навън хората също се бяха променили, или може би случката в бара бе променила моята гледна точка, не знам! Но улиците ми изглеждаха някак по-сиви, грозновати дори. P1200244Вече не виждах забавляващите се уелсци, а клошари, криещи се по ъглите. Алеята, по която поехме бе осеяна с боклуци, плъхове изкачаха от каналите, а птиците ми изглеждаха страховите, като от филм на ужасите.

Странно, как една наглед нищо и никаква  случка може да промени изцяло мирогледа на човек.

Я по-весело. :)

Мястото, на което ни отведе странната алея се оказа знаково за местните, с няколко добри бара, нов театър и пристанище. P1200308Рибарски лодки, военен кораб и семейство патици също бяха акустирали тук.

Плаж? О, да. Ако четем брошурите на местните туристически агенции и за миг забравим, че се намираме в Уелс, можеше и да бъдем подведени. Но ние сме гърмяни зайци, не могат да ни излъжат току-така. Не очаквахме, а и не видяхме дълга плажна ивица, мидички и нежен пясък. P1200247Слънцето и то не е чест посетител на тези брегове, но пък бурното море, скалните брегове и нежният залез, ни накараха да се размечтаем и тайничко да се надяваме, че отново ще се върнем в Земята на песента.

И за финал нещо любопитно – Кардиф и Перник са побратимени градове. Ти да видиш!?!?!?