Лудогорие – разходка до Демир баба теке, Свещари, Абритус и Разград

   Неусетно за нас бяхме в утрото на посления ни ден от Великденския ни тур. Ставайки все още бяхме уморени, не толкова от танците на събора в с.Божуриво от предната вечер, а от богатата трапеза, с която ни дариха нашите любезни домакини.

   За наше голямо съжаление, не можехме да се разделим подобаващо с тях, тъй като трябваше да бързаме – това бе последния ни ден от разходката ни по този край и ни очакваха дълги часове докато се приберем. Но преди да тръгнем по обратния път имахме още неща, на които да отделим внимание и да видим. Този ден бе посветен на Лудогорието или известно като Делиорман, което ще рече същото, тъй като (както ни увериха) в буквален превод това означава „луда гора“. Не зная какво му е било лудото, но гора определено е имало, целия район е бил залесен с гъсти широколистни гори, които са се сливали с тези по склоновете на Стара планина. Сега преобладават земеделските земи, но има останали и страхотни кътчета, като например резервата Сборяново, накъде се бяхме насочили. А там имаше какво да се види – Свещарската гробница, Демир баба теке, останките на древен тракийски град Хелис….

   Поехме към гр.Исперих, в близост до който се намира с.Свещари, в чиято околия е и резервата. Преминавайки през Кубрат, се сетих как  в предния разказ обяснявах, че сме в родното място на примата в поп-фолка, а сега през спуснатия прозорец на колата, през който „ветрове-е-е-е“ ни вееха косите (или това което на всеки един от нас му е останало), се сетих че това е родното място на безспорно нашата най-голяма звезда в музиката – Лили Иванова. В последно време много известни хора са се окичили с титлата „звезда“, но ако аз трябва да посоча веднага нечие име, което оприличавам за „звезда“ в БГ, то това е баба Лили – с кариерата си, с професионализма си, с поведението си.

   Отклонихме се от пътя си за малко в с. Малък Поровец. Когато обмисляхме маршрута по стечение на обстоятелствата на мен се падна задачата да намеря места в които да отседнем за нощувките си. Именно така и попаднах на Малък Поровец, където се оказа, че местен човек е построил замък от дялан камък, където може да се пренощува. Стори ми се добра идея, да се опитам, да организирам една от нощувките ни да е там, но ударих на камък… В последствие открих много коментари, че там може да се отседне, но ако си от върхушката на силното в региона ДПС или приятел на собственика. Дали е така не мога да твърдя със сигурност, но факт, е че не можахме да се вредим. Разказвах това на моите приятели и те поискаха да минем и да видим все пак въпросния замък. Изкачихме се на върха на селото, където е разположен, достатъчно бе да следваме хубавия асфалт, за да се озовем пред него, но отново „греда“. Беше затворен и нямаше никакви признаци за живот от вътрешността му. Но определено може да се признае на собственика му, хубаво място е избрал, с панорамна гледка от върха на селото.

1.The Castle-Malyk Porovets

   Настъпих газта към с.Свещари – оказа се, че малко съм заобиколил, тъй като от Малък Поровец имало директен път. Ами така се случва като не гледаме картата. И отново като в други населени места в региона се сблъскахме със що-годе прилични пътища между селищата, но вътре в тях, все едно е имало бомбардировки, дупка до дупка, даже не, по-скоро трябва да кажа яма до яма. На излизане от селото, то пак можеше да дам повече газ, като отминах отбивката за Свещарската гробницата и продължихме към Демир баба теке.

   Нашия „организатор“ на това пътуване ни подготви, че това място най-вероятно ще ни се стори доста странно. Попитах го дали става въпрос за някаква джамия (поне името ме навеждаше на такива мисли), но той ми обясни, че не е точно това, че даже това място е почитано и от мюсюлмани и християни. Определено вече бях заинтригуван. Слизайки по излятите стълби, почти веднага разбрахме какво бе имал превид. Навсякъде по дърветата бяха вързани разноцветни парцали откъснати от всякакви дрехи. На места бяха овързани, не само части, но и направо целите дрехи. Имаше чорапи, че дори един ствол бе омотан с риза. Поверието, е че завързването на пъстро парцалче носи здраве, даже ако тъканта е от мястото на дрехата, което покрива болно място, то то ще се излекува.

                  2.Demir Baba Teke  3.Demir Baba Teke  4.Demir Baba Teke

   Тази традиция леко ми наподобява нашенската си традиция с мартениците, които закичваме на разцъфнало дръвче напролет, което пак си е вид обичай за здраве. Гледайки обаче навързани всичките тези парцалки, някакси това ми се струваше доста зловещо и ярко контрастираше със спомените ми за накичени с мартенички овошки. Но пък може би на чужденците също им се струва доста зловеща традицията ни от клоните на дърветата да гледат провесените бяло-червени „Пижо и Пенда.

   От пътеката поглеждайки към „теке“-то ми се струваше, че всъщност съм изправен пред джамия (въпреки твърдението на нашия приятел) и прилежаща къща за живеене на имама. Обясни ми човека, че не е така, ама аз не та не, джамия е. Казвам си: „Много знае пък той, на мен ще ми обяснява, нали виждам на какво ми прилича. Дървен философ…“ Е, да ама както се оказа „дървения философ“ не бе той, а аз.

                             5.Demir Baba Teke  6.Demir Baba Teke

   Но да кажем и няколко думи за наименованието на това място. Всъщност „теке“ означава свято място, един вид светилище. Относно Демир Баба аз лично малко се пообърках като се разрових за повече информация – признавам си, но нека се придържам към „официалната“ версия, която бе упомената на място. Той е светец, а може би по-скоро трябва да го наречем духовен водач, лечител и учител на алианите, които са религиозно група, причисляваща се към шиитското движение в исляма. Мюсюлманско течение, за което е характерно, че е много толерантно към останалите религии и това, което самите му последователи казват,е че разликата между тях и християните е колкото „люспата на лука“.

   „Железния баща“ (в буквален превод) се предполага, че е живял през XVI век по тези места, като е бил наречен по този начин, заради това, че е носил железни обувки, реплики на които може да се види в изградения музей в къщата, в която се твърди че е живял и която видяхме слизайки по пътеката. Даже в двора се твърди, че има останали следи от железните му обувки, което явно се свързва със способностите му с един скок да се е качвавал на платото. И ако с един скок е слизал от там, то нормално върху скалите да са останали следи при приземяването му. :) Това май съм го гледал само в култувия филм „Тигър и дракон“, в който гравитация я нямаха за нищо.

                             7.Demir Baba Teke  8.Demir Baba Teke

   Светеца е останал най-известен с това, че по време на продължителна суша, спасява местните хора, добитъка и реколтата им, като бръкнал в земята с ръката си и там се е появил извор и потекла река, която не пресъхвала никога. Извора „Беш пармак“ или „Петте пръста“, може да се види в двора на ограденото светилище, като на този извор се приписват лечебни свойства и поверието е, че отпием ли от него, ще сме здрави, а за жените с репродуктивни проблеми, пък се твърди, че след отпиването на поне три глътки си решават проблемите и няма да имат проблем със зачеването. Явно, за да се подсили ефекта, хора хвърлят и монети, което не зная дали е свързано с древен обичай или е от народопсихологията ни, в която сякаш ни е заложено видим ли извор, вир, че и локва задължително да метнем една монетка вътре я за здраве, я да се върнем :) .

                                          9.Demir Baba Teke  10.Demir Baba Teke

   Много хитро е измислена и портата през която се влиза в двора на това светилище. Сравнително по-ниско направена, като по този начин средностатистическия човек при влизането си трябва да се наведе и така иска-не иска, съвсем неволно отдава почит към святото място, покланяйки се.

                                                       11.Demir Baba Teke  12.Demir Baba Teke

   Джамията, както я нарекох аз всъщност бе „тюрбе“, което ще рече „7-ъгълна гробница“, тоест това което аз взех за храм, всъщност се оказа гробницата. Грешка, която нямаше как да допусна ако бях наясно с вярванията и традициите на алевитите (както още се наричат алианите), тъй като те принципно не посещават и не почитат джамиите, тъй като именно пред джамия е бил съсечен от мюсюлмани-сунити един от техните най-почитани светци – Хюсеин – внук на пророка Мохамед и син на имам Али и Фатима. В нея е положен и ковчега на Железния човек, пред който може да се отдава почит на светеца, като и тук се натъкнахме на задължителните дрехи и парцали, които бяха положени навсякъде. За мен лично отново се появи онова злокобно чувство, за което споменах по-напред. Но се личи, че почитта към личността му е доста голяма – показателно е, че върху тюрбето освен мюсюлманския символ с полумесец, дълго време е имало поставен и кръст.

                  13.Demir Baba Teke  14.Demir Baba Teke  15.Demir Baba Teke

   В двора станах свидетел на интересни неща. Нашия водач по тези места, започна да кара мацките с нас да правят странни неща. Първо застанаха срещу външната стена и ги накара със затворени очи и изпънати напред ръце и показалци да уцелят две дупки в стена. Така се проверявало дали са праведни. Ами, че аз можех да им спестя това зажимяване и препъване към каменния зид и да им обясня, че не са – колко ли пъти са ме ядосвали досега и затова как може да се очаква, че са праведни. Е, оказа се, че не са. Никой не успя да уцели двете пролуки, но добре, че нямаше счупени маникюри от цялото това упражнение, че щеше да има скандал за „старшия“, ми се струва. Това ще го кръстим да избодем очите на вещицата. След това пък ги накара да легнат на една скала до тюрбето и да се опитат да се изправят без да се опрат на ръце, лакти, колене, което също се оказа трудна задача и голям напън беше. Толкова голям, че чак си мислех, да не вземе някой от тях да се поизложи и да пръцне. Дотам не се стигна, но имайте предвид, че ако вие решите да правите същото – невъзможно е да се изпълни ако същевременно се заливате от смях. Това е сигурно, видях го нагледно. Пъхахме и нишки и кончета в един камък на двора – пак за здраве. Накрая пък ни насочи да се изкачим по необезапасени каменни стъпала виещи се около гробницата…но това трябваше да стане без да се използват ръцете. Това, уж ,пак за здраве… Тук никой не му се нави, защото по-скоро това упражнение вещаеше някоя контузия и фрактура, ама не и здраве. „Старшия“ каза, че два пъти до този момент се е пробвал, но безуспешно. Сега обаче, евала, справи се с трудната задача.

                            16.Demir Baba Teke  17.Demir Baba Teke

   Мислех си, че го обърнахме на увеселително заведение и че местното момче, ни взе на подбив нещо, че обича понякога да се бъзика с нас. Оказа се, че съм прекалено мнителен и наистина всичките тези ритуали ги има и се правят от много хора. Но  „старшия“ бе забравил за още една от атракциите – хвърляне на камъчета в пролука в каменната стена, току-до „вещицата“, където ако камъчетата успеят да се задържат, то е гаранция, че и жената ще задържи плода в утробата си и … за здраве, то се знае.

18.Demir Baba Teke

   В задната част на обграждащата светилището стена имаше друга врата, от която започваше пътека, която обещаваше да ни заведе на върха на платото, откъдето можеше да хвърлим поглед отгоре. И ако на Железния баща са му трябвали един-два скока, то на нас ни трябваха 15-20 минути докато се изкачим по тясната пътека и да надзърнем към Демир баба теке от друг ъгъл.

                           19.Demir Baba Teke  20.Demir Baba Teke

   Имахме и нужда да се поразтъпчем малко, а след като установихме, че пътеката продължава и образува кръгов маршрут бяхме много доволни, тъй като деня ни не вещаеше да имаме кой знае какви разходки.

   Попаднахме на една широка поляна, където традиционно се провеждат годишните събирания по празници като Илинден, Георгьовден и Димитровден, когато българи и мохамедани се събират да почетат тримата светци и Демир баба. Тук се натъкнахме и на разкопки на част от древния тракийски град Хелис, който е бил с доста сериозни размери около 100-ина дека и можеше да се видят част от крепостните стени покрай пътя към Свещарската гробница.

   Взехме колата и се отправихме към Свещарската царска гробница. И хоп, взехме, че изтеглихме „късата клечка“ – денят бе понеделник и бе затворена за посетители. Аз лично, не съм им много фен на гробниците – то обикновено са изпразнени от съдържание, всичко ценно, което е намерено вътре обикновено е включена в експозициите на някой от музеите ни и общо взето са останали голи стени плюс някое информационно табло, което да уведомява туристите, какво е било намерено и в чия чест е изградена въпросната гробница. Бях изказал възраженията си пред приятел, относно гробниците, но той бе възкликнал „О, отиди в Свещарската и няма да съжаляваш. Тя е различна и запомняща се.“ Окей,  си казах, ще и дам шанс, но така се 0каза, че тя не ми даде шанс. Понеделник и вторник е затворена за посещения.

   Там се заприказвахме с охранителя, един чичо, който явно не приемаше работата си, само като място на което да подремва, а туристите – като нахалници, които му пречат. Разкази ни доста интересни неща, за гробницата, за това защо се налага да има минимум два почивни дни, през които да се коригира температурата и влажността на такива нива, че да се запазят експонатите. Разходихме се около могилите и можеше само да си представим какво се крие под тях от разказа на нашия приятел, които единствен измежду нас бе идвал, както и от разказите на пазача. Не съжалявах толкова, че не можахме да влезем, все пак нямаше как да стане това, след като бяхме избрали ден в който не работи – нямаше какво да направим. Донякъде съжалих обаче, че първо не спряхме тук преди Демир баба теке, тъй като се оказа, че имало пътека, която води покрай река Крапинец до къщата на „Железния баща“. Не можеха да ни кажат, в какво състояние е, явно не се използва много и макар все още да не бяхме открили „каньонинга“, то ако дори подозирахме за съществуването за някакви зачатъци на пътека, най-вероятно щяхме да се пробваме по течението на реката. Нищо. Следващия път.

                            21.Sveshtary tomb  22.Sveshtary tomb

   Бе настъпил момента за – Абритус. Древния римски град, които може да се види на около 2 км. от гр.Разград. Като ми казаха, че отиваме към местността Хисарлъка, си помислих „Ама, чакайте малко, това е много далеч оттук и е съвсем друга крепост“, но се оказа, че Абритус-а наистина се намира в местност наречена Хисарлъка, а и аз съм прав, тъй като има една друга крепост в местност с подобно име, но в югозападна България.

   Нещо, което не е много известно за Абритус, е че при разкопки там е намерено едно от най-големите съкровища по нашите земи. През 1971г. е била намерена най-голямата находка на римски монети, състояща се от 835 солида. Голям късмет, е че тези монети, в това си запазено състояние и толкова много на брой са успели да достигнат до музейните сбирки, тъй като те са открити на едва 40см. дълбочина и през всичките тези векове, съкровището е можело да бъде случайно открито от хората населяващи и обработващи тези територии. За съжаление друго съкровище е заровено и недостъпно – върху по-голямата част на останките на древния римски град е бил построен фармацевтичния завод в гр.Разград и това, което е възстановено и открито при разходки е една малка част. Да им се чуди човек на някои решения на някогашните управници – били са в състояние да впрегнат гигантски ресурси, за построяването в нищото на някой огромен и помпозен паметник, а с лека ръка са ни лишили от такъв ценен исторически паметник на културата.

23.Abritus

   Пристигайки пред крепостните стени веднага ни стана ясно, че през последните години са се извършвали доста подобрения. Посрещна ни и една млада и много любезна служителка – споменавам това, тъй като се смята, че на повечето музейни и културно-исторически изложби има все застаряващи и намръщени служители. Но явно, това място се опитват да го измъкнат от „традиционния“ образ, тъй като е създаден и интерактивен музей. Но за музея ще отделя време и място в този си разказ, малко по-късно, тъй като уредника бе в почивка и ни помолиха да го изчакаме малко, като за целта да започнем обиколката си през „традиционния“ музей . Наричам го по този начин, тъй като когато бях дете всичките музей ми бяха еднакви, сякаш подредени под калъп и за мен бе безкрайно безинтересно да гледам, част от глинен съд, върха на стрела и т.н. Трябваха ми години, за да оценя подобаващо тези находки и да им отдавам нужното значение.

   След като разгледахме експозицията, се разходихме покрай северната стена и новия лапидариум. Сякаш най-щастлив от посещението ни на това място, бе човека измежду нас, който бе родом от тук. Странно би казал някой, все пак той би трябвало да е виждал неведнъж крепостта, но аз го разбирах много добре. Той е посещавал това място многократно, но по времето, когато не само, че не се е правило нищо за развитието му, но дори и поддръжката му е била занемерена . И сега виждайки го години по-късно, когато всичко е коренно променено в много положителна светлина, бе нормално да почувства вътрешно удовлетворение и да е щастлив от този факт. Аз имах късмета да изживея същото, с моя роден край, където се случи нещо много хубаво с една от местни забележителности, която накара хората пак да я заобичат и да я посещават непрекъснато.

                              24.Abritus  25.Abritus

   Вече можеше да отидем и в новосъздадения Интерактивен музей – тази идея само мога да адмирирам и да се надявам на много места да се направят подобни неща. Това място е създадено по такъв начин, че да предизвика интерес на малки и големи към историята на Абритус. Влизайки още в началото можахме да видим огромен макет на това как е изглеждал града някога, като по този начин не е необходимо да се разчита само на въображението на човека. Различните мултимедийни решения също спомагаха, да научим повече за архитектурата на този значим за региона римски град – вървейки из залата при стъпване на определени места на пода, се визуализираха подробностите я за северната порта, я за нещо друго.

                                           27.Abritus  29.Abritus

   За всеки, който има интерес към историята на това място, не е необходимо да се рови в някои извори с исторически материали или да се скупчва пред някакви информационни табла – проекта реализиран за подобрение на този туристически обект включва и документален филм, които се прожектира на една от стените и задоволява любопитството на посетителите. А, се убедихме, че името на Абритус се е чувало надалеч и как да е друго яче, при положение, че тук е намерил смъртта си един римски император – Деций Траян.

                          26.Abritus  28.Abritus

   Има експозиция и за бита и модата в римските градове от времето на крепостта, като дори с направените макети можеше да видим как бихме изглеждали ако сме живеели по онова време или как биха ни се отразили на външния вид „модерните“ тогава прически, мустаци и бради. С няколко думи, това е страхотно място и за хора, които са пристрастени към селфитата – има богат материал и възможност да се направят няколко по-различни, които да се „постнат“ в социалните мрежи.

39.Abritus

   Попаднахме и в зала, в която можахме да научим много нови за нас неща за някогашните римляни. Обособена е цяла зала, на това какво не знаем за хората от Римската империя или да сверим познанията, които сме имали.

                  31.Abritus  32.Abritus

   Разбира се започнахме с нещо лесно, което малко или много сме срещали като информация – на колко километра се равнява една римска миля. И тук имахме успех – бяхме познали.

                            33.Abritus  34.Abritus

   Не зная кой е рязал „лентичката“ за откриването на музея, но ако са били обичайните заподозрени Б.Б. и Лилянчето П., то ако са видели информацията за това колко километра пътища са направили римляните, то сигурно са били изпаднали в дълбока депресия сравнявайки своите постижения с тези на римската империя и най-вероятно от политическия им кабинет са видели много зор да ги разубеждават да неси подават оставките.  :)

                             35.Abritus  36.Abritus

   Много се изненадахме на информацията за това, коя е най-популярната добавка на всеки римлянин към храната на всеки римлянин… Бяхме се обединили, че това трябва да е било зехтина, но не било това, ами нещо мнооого странно. Може да се убедите сами.

                             37.Abritus  38.Abritus

   За десерт си бяхме оставили да разгледаме руйните разкрити при разкопки, вътре зад крепостните стени, където най-сериозна атракция са сградата с голям открит двор обграден от колонада и кулата на най-високото място, която е била висока 16 метра и чрез метална конструкция в настоящето нагледно се демонстрираше как се е извисявала.

                             40.Abritus  41.Abritus

   До края на Великденската ни разходка оставаше съвсем малко. Оставаше да направим една малка разходка в Разград. Макар и вече времето да ни притискаше, то нямаше как да не направим една кратка разходка из родния град, в който се е родил, живял и до голяма степен се е оформил като личност, такъв какъвто го познаваме, нашия приятел, водач в това пътешествие и наричан „старши“ на групата. Разходихме се из централната пешеходна част на града, видяхме някой от основните забележителности, читалището където се е научил да танцува, където се е влюбвал, страдал…

       43.Abritus  45.Abritus  44.Abritus

    Опитахме и местната кухня и тя си заслужаваше и макар че вече изоставахме от първоначалния времеви план, то си казахме „Какво пък?! Защо да бързаме, като не искаме да се разделяме с този хубав край.“ и си откраднахме още малко време.

   Отидохме да видим и стадиона на отбора, който в днешно време май е единствения който ни доставя някаква футболна радост, че даже и мен ме е карал да крещя като умопобъркан на стадиона „Мо-ци, Мо-ци“ и да припявам един от рефрените на местната агитка. Но отидохме до там не само заради стадиона, а заради друга атракция – зоопарка. И по-точно атракцията в него бяха двете малки лъвчета родени в зоопарка и вече попораснали. Беше невероятна красота да ги гледаш около майка им. Всъщност лъвчетата са били три, кръстени на трима велики български царе – Асен, Петър и Калоян. Едва ли има по подходящи имена за тях. Едно не можахме да видим, тъй като бе дадено на зоопарка в Ловеч, но дори бе него, то това семейството на лъвовете си оставаше впечатляващо. Освен двете малки лъвчета, в зоопарка можеше да се видят още 4 екземпляра – майката Рая, таткото Хектор и по-големите брата Любчо и сестрата Ева. Успяхме да се насладим и на една неповторима гледка – майката стана нервна и ни демонстрира своя глас, което обаче бе явно сигнал за човека, който се грижи за животните в зоопарка, тъй като отвори клетката, за да може тя да се присъедини към своя любим. И именно след като влезе при „мъжа си“, станахме свидетели на нещо, което ни показа защо тези животни се приемат за царете на всички животни – явно демонстрирайки радостта си, че отново са заедно, Рая се засили към Хектор, направи страховит скок към него и точно когато очаквахме да се стовари отгоре му, тя сякаш замръзна във въздуха за няколко секунди и … сякаш извън всички закони на физиката и гравитацията, леко се отдръпна назад, както бе във въздуха и грациозно се приземи до любимия си. А, той не трепна, макар че си мисля, че и той се радваше на присъствието си. Мислех си, дали  можех да сравня с нещо този „лъвски скок“ и единственото, което макар и бледо да ми напомняше на него, бе спомените ми за това как Майкъл Джордан атакуваше в най-добрите си години.

   Възхищавайки се на тези грациозни представители на местния зоопарк към нас се присъедини една жена от онзи тип хора, които все си търсят компания, за да си поприказват с някого и за които местната мълва твърди, че не ги слуша много главата. Та тя, взе да ни информира, че предния „гледач“ на лъвовете за малко да загине от същите тези двама влюбени, които го били разкъсали и докторите в болницата едва успели да го закърпят след това. Нашия местен член на групата веднага й влезе в тона – „Ама сериозно ли?“ – питаше я той. „О, да, даже в ЕкипЪ писаха“ – му отвърна тя. Екип-а ще рече местния таблоид, явно нещо като Ню Йорк Таймс, 24 часа, Уикенд и Папараци в едно. Доста заинтригувани се зачудихме какво се е случило с бедния човечец, но бяхме успокоени, че Бай Бехчет се оправил напълно и няма проблеми.“ Даже след няколко минути се провикна към нас „Вижте, ето го!“, „Кой?“-зачудихме се ние, „Бехчет, Бехчет – дето го нападна лъва“ – припомни ни госпожата. Явно покрай нас бе минала една местна легенда. И ако в Разград, може и да се намерят двама-трима антифутболни човека, дето няма да знаят кой е Моци, чието име както споделих, дори аз съм скандирал на стадиона, то едва ли има някой, който да не е чувал за Бай Бехчет – човека дарил 30 години от живота си, за създаването, разширяването и благополучието на местния зоопарк, човека отгледал толкова много лъвове, които изхранвал влизайки сам в клетката им и им давал с голи ръце месо да похапнат. Човек, който заради всеотдайното си отношение към животните е бил удостоен дори с титлата „почетен гражданин на Разград“. В последствие се заинтересувах относно нападението на лъвовете срещу него, но така и не попаднах на подобна пикантна информация – може би това, което онази госпожа ни разказа бе някаква легенда около личността му или пък тя страдаше от някакво раздвоение на личността и „другото и аз“ я подхранваше с невярна информация.

   Така свърши нашия Великденски тур – опознавайки още един страхотен къс от Родината ни, запознавайки се с Родния край на нашия добър приятел.