„Женя“

Снощи до последно се чудехме, накъде да поемем. Дали да се върнем към Родопа планина или да пообиколим в региона. Една бърза проверка в нета показа, че наблизо се намира едно градче, наш стар познайник, което отдавна искаме да посетим – Хаджидимово, а след него, през село Теплен, бързо можем да стигнем до село Беслен, което пък е отправна точка за изкачването на една малко известна планина в България – Боздаг.

Задавали ли сте си някога въпроса: Колко на брой са планините в България? Предполагам, че не. До преди година-две и аз не бях. Според мен много малко хора знаят, а и не съм сигурен, че някой може да каже с точност. Числото варира от 38 до 41, в зависимост от източникът, на който се осланяте. Изненадващо висока цифра, нали?! Всеки може да вярва, на който пожелае. Аз избрах да вярвам на човек, с когото съм изкачвал няколко от тях и който знам, че се е ровил, търсил и учил дълго време и който според мен, заради желанието и труда, които е положил се доближава най-близо до точната бройка. И така, предизвикателството бе на лице: Мога ли да стъпя на най-високият връх, намиращ се на българска територия на всяка една от тях? Не знам, но мога да опитам. А днес имах възможност да атакувам един от тях -Чиплак баир (1090,8 м.)- най-високият връх в българско на Боздаг планина.IMG_1167

И ето ни в село Беслен – последното българско село преди гръцката граница. Някога в селата Беслен и Теплен не се е влизало как да е. Бариери са преграждала пътя на всеки желаещ. Нямало е значение, дали си случаен минувач, турист или идваш да видиш свой роднина. За да влезне, човек е трябвало да има специално разрешително, но дори и с него вероятността да те пуснат не била голяма, всичко зависело от настроението на граничарите. IMG_1160 Сега ситуация не е много по различна, ни разказват местните. Големи хайки правели от гранична полиция, дебнели по билото с джипките, дори на тях им правели проблем и не им давали да се качват в близост до границата. На няколко пъти в района са били залавяни бежанци и иманяри. Положението се било затегнало.

Всичко това ме зарадва, но в същият момент и разочарова. Зарадваме, защото от първо лице чухме, а в последствие и видяхме, че по границата ни се извършват действия, които малко или много ограничават навлизането на хора без разрешение на българска територия, т.е. пазят ни момчетата. А разочарова, защото точно тези действия можеха да ни попречат да си направим разходката днес. Тъй, като решихме всичко в последният момент, бяхме пропуснали една малка, но много важна подробност – да се обадим на гранична полиция и да поискаме разрешение за покоряването на върха, който се намира на самата гранична бразда – 152 пирамида. IMG_1169По закон човек не може да преминава току-така, когато той си поиска границата, дори и тя да е с държава от Европейският съюз.

Въпреки всичко, решихме да рискуваме. От селото до върха са не повече от 2 часа, може пък да минем и между капките. Като се замисля сега, доста глупаво, но желанието ми да покоря върхът явно беше по силно от разумът ми, а и моите спътници не се противиха, а ме подкрепиха. За което искам да им благодаря, защото без тези малки рискове, без тези импулси и моментни желания, може би повечето от приключенията ни нямаше да ги има. Благодаря ви Приятели. Благодаря ви Ентусиасти.

Но преди да тръгнем към върха, нямаше как да пропуснем възможността да поговорим  с хората от Беслен, да чуем техните истории, да разберем какво ги тревожи и за какво жадуват. IMG_1166На всякъде щъкаха хора, кой пеша, кой с магаре или кон, имаха си даже и мотор. Едни се връщаха от полето, а други сега отиваха.

Мегданът също беше пълен. Бяха насядали на всякъде, на групички, кой с кафе в ръка, кой с бира, други пък чакаха да извадят току що изпеченият хляб, а имаше и такива, които бяха излезнали просто да си побъбрят. Младите липсваха, всички бяха на видима възраст над 60 години. Малко по-късно разбрахме, че техните юнаци и девойки не са тук, не са и на полето, а са някъде в чужбинско, на гурбет. IMG_1173Идват си на есен и настава веселба и така, та чак до пролетта. „Пълна къща – весела къща“, казваше баба ми.

Прескочихме и до едно от кафенетата на площада, да си вземем по бира за баира, а там ни чакаха с нетърпение и с готови въпроси – от къде сме, с какво се занимаваме, вярно ли било, че в София едно кафе струвало 1,50 лв., че имало кино, където все едно си там, вътре във филма и още много такива. Любопитковци, които май не случайно бяха подхванали темата за киното. Тъй, като бях с тениска с надпис „Отговорни за утрешният ден“, хората от Беслен си бяха помислили, че сме от телевизията, че правим репортаж или снимаме филм – за тях, за селата в региона, за границата, за планината. IMG_1170 Разказаха ни, че тук вече е сниман филм – „Долу при пробитата скала“ и че хора от селото също са участвали в него. Искаха да знаят, да са информирани, да споделят, да им се чуе гласът, да бъдат снимани – родени актьори. Взех си едно кафе и поседнах за малко при тях. Беше ми много приятно, спокойно и топло.

Разказаха ни и историята на селото или по-скоро научихме за „селото без история“ – Предстояла родова среща, а покрай нея щяла да се открива и нова сграда в селото – голямо събитие. Е да де, ама то само с ядене и пиене не става, трябвало някой да стане и да каже няколко думи – за хората, за селото, за  историята. Речено, сторено. Заразпитвали по-възрастните хора в селото, поровили се из архивите в Гоце Делчев, а след това и в София, разговаряли дори и с хора от съседните села, но никой не се сещал и никъде нищичко не намерили, не била описана дори една случка, една история или легенда, за която да се хванат, която да дава отговор на загадката: „Защо Беслен?“ Чудели се, маели се, но нищо не измисляли. Какво да кажат сега на хората? Накрая, най-умните глави (кмета, даскала и бирника) се събрали и решили: „Името на селото идва от името на тракийското племе беси, което някога е населявало тези земи“. Беси – Беслен, звучи добре, но си е измислица, доказателства няма – „Но какво пък толкова, да не сме първите”, завърши разказа си един от участниците в това съдбовно за селото решение.

Може би имат право. Как се живее без история, без минало. Защо, ако липсва такава да не си я създадат. Кой ще знае. А когато я повторят няколко пъти, тя ще започне да звучи, като истина.

Мили, забавни и усмихнати са хората от село Беслен. Можехме да останем при тях още дълго време, но върхът ни зовеше, неизвестното ни очакваше. Намазахме се, нагласихме се и тъкмо, да поемем нагоре и познайте, от някъде се появи джип, ама не какъв да е, а на гранична полиция. Дали беше случайност или вече бяха информирани за нашето присъствие, не знам, можем само да гадаем, но истината бе, че вече бяха тук. А, сега де?

Бяха двама, единият нисък и слаб, но пък видимо лъчезарен и сговорчив, а другият колкото едър, та два пъти по-мрачен. Започнаха разговори с местните, но интересните бяхме ние, правеха се на разсеяни, не приближиха, но бях сигурен, че ни наблюдават. Ами добре, така и така са тук, май ще е по-добре да им се обадим и да им кажем, че ще се качваме към границата. Избрахме си по-усмихнатият полицай. IMG_1174Казахме му какво сме решили, а той: „Няма проблем, изчакайте, ей сега ще се обадя на шефа, ще ви запишем ЕГН-тата и поемате нагоре“. Веднага задейства процедурата момчето, но след два три разговора, явно нещата се закучиха, всеки следващ шеф явно го прехвърляше към по-висше стоящ и т.н. В същият момент към нас се приближи и лошото ченге, което като разбра за какво става на въпрос веднага ни подхвана: „Вие не знаете ли, че в закона пише, че не може да се приближавате до граничната бразда, без да имате разрешение от окръжният/областният и без да сте информирали и записани в дневният доклад. Знаете ли, че гърците, ако ви видят, може да ви помислят за имигранти и да стрелят по вас“. Пое си въздух и продължи: „Колко иманяри съм виждал, аз тук. Търсите златото нали? Всеки знае за легендата, златни гърнета има горе“.  Опипваше почвата. Като цяло не оспорвам всичко казано от него, защото си е прав човека, но драматизмът му ми дойде малко в повече. Поискаха ни личните карти и започна проверка.

Не след дълго, говорейки по радиото идва към нас, тоя същият, едричкият и вика „Кой от вас е Женя?“. Ние обаче си нямаме Женя и вдигаме рамене, а той продължава: „Някой от вас да си е губил паспорта?“ Споглеждаме се пак учудени и тъкмо да кажем „Не“, когато една ръка смутено се вдига и притежателят и казва „Аз“. „Ти ли си Женя?“, попита полицаят. „Амиииии……………….“. Взе да става интересно, ние не познаваме това лице, като Женя. Спогледахме се, а после погледнахме и към „Женя“, с очакване. Криеше ли нещо? Дали не е дошъл момента да разберем, някоя голяма тайна. Въпросите започнаха да прииждат в главите ни: „Женя или Евгени? Мъж или жена?“, а в същият момент полицая продължаваше: „Кога, Къде, Защо и т.н.?“. „Женя“ притеснено започна: „Амииии, аз…………..….., то беше много отдавна…….…….…“ и тъкмо да изплюе камъчето, когато граничаря се обажда отново: „Ааааааа, извинявай, станало е недоразумение, не съм чул добре името по радиостанцията“. Страшна работа е това разваленият телефон, за малко и ……………….. после върви доказвай, че нямаш сестра.

След още няколко телефонни обаждания и още едно конско решиха да ни предупредят – писмено, т.е. да ни откажат. В Протоколът-Предупреждение се казваше, че ако желаем да се качим на върха, отговорността си е наша. IMG_1176Разрешение не ни се даваше, трябваше да се върнем до Гоце Делчев и да поискаме писмено такова от началника. Нямахме намерение да се пъхаме в устата на вълка, а и вече си преживяхме приключението – случката беше забавна, интересна, а и местните ще има за какво да си говорят още дълго време.

Върхът не ни допускаше до себе си, за това оставихме изкачването му  за по мирни времена, сбогувахме се с хората от Беслен и се спуснахме към град Хаджидимово………………………….

Но, нещо все още витаеше във въздуха, нещо сякаш остана недоизказано, непроучено. „Женя” –  след всичко чуто днес, нямаше как да не бъде направена по детайлна проверка, трябваше да сме сигурни, разбира се не от граничарите, а от Ентусиаст.

Потвърдено – всичко е в норма.