Събудихме се рано – с изгрева на слънцето и мога да кажа, че въпреки съжителството с още двадесетина „съквартиранти“ през тази вечер, съм спал почти непробудно. Явно ние бяхме едни от първите ентусиасти престрашили се да се излюпят от спалните си чували, но нямаше как – по предварителни данни ни предвещаваха едно дълго, дълго ходене, споменавайки се някакви 12 часа. Опитахме се да бъдем възможно най-тихи, за да не притесняваме останалите гости, но това си е трудна работа, докато трябва да приведеш спалния си чувал в положение за пренос, а да напъхаш багажа си в найлоновите торбички, които си ползвал в случай, че вземе да завали…никакъв шанс да е мирно и тихо 
Хапнахме набързо от сандвичите, които бяхме сгънали предходната сутрин и излязохме навън, където въздуха все още бе студен и пощипваше лицата ни, но пък предвещаваше да имаме късмет и денят да е ясен и хубав, без да ни преследват мъглите от предния ден. Отправихме се покрай езерото Podragu Mare и по-малкото му братче Podragu Mic. Общо взето разделението между двете може да се забележи само от високо или ако сте решили да се гмуркате в тях, тъй като голямото езеро е най-дълбоко от всички алпийски езера във Фагарашките планини и някой ентусиаст може да се спусне до 16-ина метра дълбочина. Виж в малкото „братче“ е плитко – няма и четири метра. Не че за мен е различно дали ще се удавя на 15 или 4 метра дълбочина, то и два са ми напълно достатъчни, особено в тези ледени води, в които едни неща стават на стафидки, а мускулите престават да слушат.
И за да не се отпускаме, почти веднага започнахме рязко изкачване към седловината Подрагу, за да може да излезем на билото. В цифри това ще рече ударна денивелация от едни 200 метра – ей така за събуждане или за пробуждане на спомените ми от предния ден. Но поне при почивчиците имахме красива, надъхваща гледка, което си беше зареждащ стимул да поддържам необходимото темпо и тази първа отсечка да сме в крак с времето – ни повече, ни по-малко от 40 минути.
Нашата група бе на път да се разрасне – от хижата компания ни правеше един четириног запъртък, които вземаше височина все едно тича по нанадолнище, за разлика от разказвача на тази история, които отново изостана в края на индианската ни нишка, уж да се любува на гледката и да снима. 😉 Чудно, що ли тогава имам само две-три снимки. 
Та, новия ни приятел, пробвахме да видим, дали не се казва „Борко“, щото си имаме една теория, дето всички негови братовчеди по нашенските планини са именно с подобно название. Ядец, виках си „Борко…Борко“, но никаква реакция. Ама, нормално де, все пак сме в чужбина, явно нещо по румънско трябваше да му се измисли. Ще го наричам с румънското Болдо, за целите на туй повествование. Не за друго, просто е най-близо като звучене до наш‘то си Борко, а и името означава „защита на крал“. Друго си е, все пак да в този чукар да те пази краля (на планината).:)
Мисля си, че имаше и някой, които „пазеше“ мен. Едва ли когато определях датите за изкачването на румънския първенец съм имал някакви ясновидски способности, но се оказа, че този ден и следващия ги определяха като единствените слънчеви, безоблачни и без валежи. А именно такива дни са нужни, за да може човек да види красотата в тази част на Карпатите.
А тя бе навсякъде около нас. Гледката, която се разкриваше от билото, към езерото и хижата, отново накара сърцето ми да бие учестено, но този път това изобщо не се дължеше на зора от изкачването, а от приказната гледка, която се разкриваше пред нас.
Насочихме се по билото и си мислехме, че виждаме заветната ни цел – леко в дясно би трябвало да се извисяваше румънския първенец. И ни изглеждаше, че ей го къде, съвсем близко и за нула време ще сме там. За върха – не сбъркахме там наистина се извисяваше Молдовяну, но относно това, че бе на една ръка разстояние … Ами ако около два часа и половина ходене ви се струва нищо или клонящо към „нулата“, то може да се приеме, че върха си беше близо.
След 20 минути бодро ходене, тъй като нямаше кой знае какво изкачване, леко подкосихме поредния връх, който на картата странно се изписваше Tarata?, като не ми стана ясно каква е ролята на този въпросителен знак. Все едно не са сигурни дали наистина се казва така или дали въобще е връх. Май за първи път се сблъсквах с подобно топографско обозначение, което и досега ме озадачава.
А сякаш за да не забравяме, че сме в Карпатите, след това ни леко изкачване по билото до около 2 350 м., следваше спускане с едни ми ти 100 метра към седловината Ucea Mare, само и само да започне ново изкачване към едноименния връх и да си възвърнем загубения метраж. Е, поне него и още един негов съсед пътеката леко ги подсичаше, че не се налагаше да правим още една междинна стометрова денивелация. Някъде тук се оказа, че може да имаме проблем – хей така от нищото „Сноумен“ прескачайки един камък се оплака, че е стъпил на криво. На лицето му бе изписана болка, а това не бе добре. 
Нямаше да е шега работа някой да си изкълчи крака там в нищото. Все пак досега в групата ни никога не сме изоставяли някого, било защото е бил възпрепятстван здравословно или просто защото е с по-бавно темпо – нямаше да се случи и този път. Притеснително бе, че споделяйки за този сакатлък, по лицето на Сноумен се личеше болката, която изпитваше престъпвайки по пътеката. Но стисна зъби и в стил Кубрат Пулев заяви „продължаваме напред“.
Хубавото бе, че в следващите 20-ина минути, между следващите две седловини Ucisoarei и Orzaneaua, пътеката по която крачехме бе равна, което не натоварваше навехнатия крайник на нашия другар, но все пак хвърлях по един загрижен поглед назад към него, за да видим какво е състоянието му. Но както казват старите хората, бе „настъпил малкия дявол“ и след като се раздвижи, явно бе че щеше да може да се справи и с по-сериозен напън. А, такъв бе видно, че ни предстои. 
Налагаше се отново да включим бавните обороти на скоростите ни, а гледайки как се издигаше пътека рязко нагоре, може би щеше да ни се наложи да включим и “4×4” на определени места. И така, най-вече за женската аудитория да направя пояснения – туй с „бавните обороти“, означаваше, че ни предстоеше да пъплим едва-едва по стръмния баир, а “4×4” е по-тежкарското изразяване за иначе оронващото престижа на писателя – „лазене на четири крака“ по участъците, които ми се виждаха направо вертикални.
А, зор определено си имаше, както винаги при подобни пътеки обяснявам, че са с такъв рязък наклон, че драскат носа, докато се върви по нея. Скоро отново започнах да чувам отчетливия звук на „парен локомотив“, но вече си знаех урока от предния ден и не се озъртах наоколо да видя дали някогашния диктатор Чаушевско не е прокарал наоколо железница. Знаех, си че този звук идва от мен – свистенето наподобяващо изпускането на пара бе учестеното ми вдишване и издишване, а тропота от колелата по стоманените релси, всъщност си бе думкането на сърцето ми. Но поне не се наложи да прибягвам до превключването към “4×4“ и макар да правех чести почивки, то се движех доста добре и този път не бях на опашката на групата ни. Даже си бях набрал добра преднина пред „СамоДива“-та и „Сноумен“. 
Е, за да съм искрен имаше момент в които ми идваше да захвърля някъде по трасето раницата си и да си я взема на връщане, като ме спря единствено това, че наистина бе толкова стръмно, че възможността да се отъркаля някъде надолу си бе доста сериозна. А, не ми се губеха сили в последствие да се спускам по деретата, за да я издирвам. Въпреки доброто ми темпо, обаче бях много изостанал от лидерската позиция – „Майната“ бе далеч-далеч напред, че дори не можех да кажа, че и дишах прахта. То тя (прахта) отдавна се бе разстелела по земята след нея. J Не зная какво и става на тази мацка, ама като види баир и включва турбото. Откъде го намира този въздух – не зная, а тя иначе е единствената пушачка из между нас. Май, трябва някой път да и претърся раницата, да видя дали не „мами“ и не си носи допълнителен бял дроб. 😉
След това ми ти 40 минутно бъхтене по баира се възкачих доволен – все пак туй означаваше, че се намирам на третия по височина връх в северната ни съседка. Именно височината, която трябваше да изкачим бе връх Vistea Mare и как да не съм доволен, след като по този начин слагах в джоба си допълнителен връх от румънския топ 3, което си е добре за статистиката и за самочувствието на списващия тези редове. Нямах нищо против да мога да кажа, че съм покорил всичките топ 3 върха, само че първия подгласник се намираше в противоположна посока от стартовата ни точка – езерото Бъля, тъй че нямаше да мога да се похваля с подобно постижение, поне не в това ни пътуване.
От тези 2 527 метра обаче вече си виждаше, защо бе целия този двудневен зор (които все още бе едва преполовен) – панорамната гледка е наистина уникална и ме караше бързо да забравя умората си, неудобствата и т.н. Не можах да открия какво е значението и произхода на името на този връх. Но си направих експеримент и го пуснах в “google translate” и превода, които ми даде на Vistea Mare, бе „голяма мечта“. Хареса ми как го преведе, даже си мисля, че много му отива. Защо ли?! Ами всеки си мечтае да се справи с изкачването именно този връх, тъй като реално след това вече няма зор и покоряването на първенеца е песен. 😉
А, докато аз се наслаждавах на гледката отпочивайки си и чаках двамината ни другари да се присъединят към мен, то „Майната“ вече се беше разположила отсреща на Молдовяну. Двата върха са отделени от тясна “V”-образна седловина, като част от пътечката е подсигурена със стоманено въже. И добре, че изчаках „СамоДива“-та…Като видя въжето и зацикли. Ето ти дежа-вю от миналогодишното ни изкачване на гръцкия първенец Митикас, когато отново имаше лека драма и заплахи, да се откаже в подножието на върха. Но тъй като вече бяхме „участвали в този филм“, то си спестих време, като пропуснах любезните увещания и приканвания, а направо я подхванах с тежката артилерия да престане с лигавщините. Е, тази роля на „лошото ченге“ в миналогодишната ни разходка бе изпълнена от „Майната“, ама се съмнявам, че щеше да се върне от върха, та затова аз влязох в роля. Явно доста реалистично, щото имаше ефект – набързо се стегна и спусна по въжетата, но все пак 400-те метра между двата върха, които по пъргавите вземат за има-няма пет минути, на нас ни отне доста повечко време. 😉 
Но ето ни на „румънския Еверест“, както наричат Молдовяну (Moldoveanu). Със своите 2 544 метра е доста далеч от хималайския исполин, като сравнението явно е защото е най-високия връх в румънско. На върха освен „Майната“, ни посрещна още една група, честно казано, така и не разбрах откъде са, макар че съм убеден, че не бяха румънци. Разбира се, там бе и новия ни четирикрак приятел – Болдо, които явно се оказа доста пъргав, тъй като следваше темпото на нашата пъргава „планинска козичка. Нямаше симптоми, че се е уморил. Между другото получи си заслужена награда – „СамоДива“-та реши да му даде сандвича си, а пък аз за да не вземе да се обезводни, го напоих – не се справяше да пие от шепата ми, та се наложи да му спретна купичка от една празна бутилка. Болдо се оказа, че бе с обноски и не можеше да пие без посуда.
Заподозрях го, че това си му е част от ежедневната стратегия – сутрин тръгва с някоя група към върха, като така все има кой да му даде нещо за хапване и да си осигури обяда за деня. Тъй де, ако остане в хижата на какво да разчита – през деня освен хижарката, едва ли има особено присъствие там и ще си остане гладен. А тъй върти опашка на туристите, те му се радват и хайде някой се лиши от някоя мръвка в негова полза. Подозирах, че за вечеря щеше да се позиционира около хижата, знаейки си, че в късния следобед започва да се стичат разни туристи от всички посоки и все ще се намерят „жаловити“ хора да го поканят да сподели с тях част от провизиите им. Чудя се обаче, дали има предпочитания към сандвичите на определени националности? Примерно ако има отседнала немската група, да си примлясква и да си казва“ „Мммм, днес ще си хапна вюрстчета“ или пък при сблъсък с чешки веселяци да потрива доволно лапички и да се облизва за „пражка шунка“. Дето се казва, Болдо си е намерил „пазарната ниша“, която му осигурява препитанието.
Тъй като групата, която заварихме там, явно вече планираше да тръгва, бързо се наредихме около пирамидата, оказваща нашето „постижение“ и опънахме трибагреника ни, за да запечатим този момент на един общ фотос, възползвайки се от фотографските способности на колегите туристи. Е, Болдо не се присъедини, незнайно защо се отцепи от групата ни в този момент – срамежливец ли бе, патриот отказващ да застане под чуждо знаме ли, но факт, предпочете да ни наблюдава отстрани, но не и да се позиционира за общия ни фотос. И сега някой да не започне да го хули, че след като е хапнал, е бил постигнал целта си и сме му станали безразлични. Имаше миг, когато и на мен му мина такава мисъл и реших, че ще тръгне с другата група да им се „подмазва“, за да изкопчи и от тях нещо, но твърдо остана с нас. Оказа се, че не е някой развей прах или пък „курварин“, които хуква след първата кучка (да ме прощават жените от онази група за обръщението), която му свирне. 😉
Виж обаче аз бях като разгонено животно- скачах насам-натам, като необуздан нерез, само и само да не пропусна някоя красива гледка, която се разкриваше под нас. А, от такива не можеше да се оплачем, имаше ги бол. На юг красота невероятна…На изток – ех мечтан пейзаж… На север панорама от която не ти се иска да отвърнеш очи… На запад – това ли ще да е Рая… Отново благодарях на късмета си, че бяхме уцелили такъв страхотен ден, в който слънцето огряваше необятния хоризонт и нямаше облаци и мъгли, които да се опитват да скрият цялата тази красота. Ами, нямаше как, отново споделих с моите хора „Ееееех, завиждам ви, че ме познавате…“
Попаднах на две легенди, свързани с името на върха. Едната е, че произхода му е свързан с някой си Йон Молдовяну, някогашен овчар, които е бил наел някога назад във времето този район, за паша на стадото си. Всъщност предполага се, че голяма част от върховете са наречени на имената и прякорите на овчари, тъй като по онова време може да се каже, че те са били единствените хора преминавали от тук. Все още не е било модерно да си будала турист и такива като нас без работа не са срещали по планините.
Аз обаче, ще „прегърна“ другата версия за произхода на името на върха, макар че според историците да е по-неправдоподобната. Не, че съм изнамерил непознати за тях източници, доказващи тази теория, правя го в чест на наш‘то приятелче Болдо. Болдо ли, какво пък общо има той с цялата история? – дочувам аз гласовете на опозицията. Ами, това, че другата теория е свързана с един далечен братовчед на нашия четириног придружител – кучето Молда. Молда е било едно от ловните кучета на Драгош Войвода, основателя и първия войвода на Молдавското княжество. По време на лов на Aurochs –изчезнало животно, което е било от рода на бик или говедо, но в размери подобни на европейските бизони и достигащи до 1 500 кг., войводата преследвал много голям и страховит екземпляр, които не се давал на преследвачите си. 
Повечето от другите ловни кучета се уплашили и отказали от преследването на този звяр, но не и любимата му Молда. В опит да се спаси, звярът се хвърлил в бурните води на реката, до която бил притиснат, като храброто куче, не се поколебало и го последвало в студените води. Ловът в крайна сметка се оказал успешен, звярът бил убит и положен като ценен трофей за войводата, но вярното му куче, което не го изоставило и помагало в лова, заплатило с живота си за залавянето на огромния звяр. Драгош бил толкова впечатлен от предаността и жертвоготовността на своя четирикрак приятел, че в негова чест нарекъл реката в която загубило живота си – Молдова, а в следствие това станало името на основаното от него княжество и днешна Република Молдова. Ей, на това му казвам да оставиш следа след себе си. 😉 Та една от легендите обяснява, че и името на върха е производно на легендарната Молда.
Безспорно бе едно нещо – да сме там на „покрива на Румъния“, както наричат двата върха – Moldoveanu и Vistea Mare, си бе страхотно и незабравимо попадение. Не си спомням откога не бяхме позирали толкова за снимки, което си е доста нетипично за нас, а и обикновено е съпроводено, когато сме открили наистина страхотни места. А, потъналите в разкошна зеленина склонове на Фагарашките планини, бяха именно такова място. А, както повелява традицията, трябваше да имам снимка, с местен приятел, с когото сме си паснали много добре, при посещението в дадена страна. Тези приятели си приличат – със златист, като залез цвят…пенливи, като водите на бързей и винаги със страхотен вкус. В Румъния този приятел се наричаше (бира) URSUS. В случая приятеля бе в „долния десен ъгъл“. 😉 Тъй де, нямаше как да сме покорили такъв връх и да не го отпразнуваме с по една бирица.
Лично аз трябва да благодаря и на незнайния притежател на една шапка с козирка. Явно собственика й я бе забравил горе на върха, а пък друг добър човечец му я бе оставил под пирамидата. Аз пък играещия го заплес, дето си бе забравил собствената шапка в колата, се възползвах от ситуацията и я взех, което определено впоследствие ме спаси, лицето ми да не изгори от слънцето. Тъй че човече, ти които си забравил тази своя шапка, безкрайно съм ти признателен и благодарен. Разбира се готов съм ако собственика й се свърже с мен, да си му я върна – достатъчно е само да предостави касова бележка за покупката й, снимков материал от това как при изкачване на върха е с нея, а при връщането тя липсва и това придружено с клетвена декларация заверена при нотариус. 😉 Шегувам се, естествено, връщам я веднага, че дори ще почерпя човека, стига по някакъв начин да се появи отнякъде.
Не е изненада, че просрочихме малко със застояването ни на Молдовяну. Но нямаше как – на никой не му се разделяше с тази 360-градусова неповторима панорама. Хубавото бе, че се задаваше нова група, та и ние да се наканим да тръгнем по обратния път и да ги оставим насаме с тази хубост. Бяхме постигнали целта си, но ни предстоеше да положим още доста усилия, докато се доберем до колата ни. Преминаването ни през седловината свързваща „покрива на Румъния“, мина безпрепятствено и най-вече безропотно от страна на „СамоДива“-та. Чудно какво ли и бе станало преди минути, не еднократно е ставало дума, че е била на доста по опасни места, а пък този път дори нямаше другиго по-страхлив, от когото да се подлъже.
Спускането от Vistea Mare също мина доста бързо и далеч с по-малко усилия – поне за мен. По нанадолнището съм фурия, както съм споделял. Вече можеше да кажа, че „Майната“ дори не можеше да ми диша праха, за разлика от изкачването. Въобще темпото ни по познатия маршрут към седловината Podragu, бе доста ударно и се движехме доста добре, че даже под средното време. Само при изкачването ни под вр.Ucea Mare, за момент бяхме забавени – пътя ни препречваше голямо стадо от овце, а бяхме нащрек, тъй като бяха охранявани от 7-8 доста големи овчарски кучета разпръснати навсякъде около нас.
Допълнително виждайки и нашия Болдо, настръхнаха още повече, но зад един зъбер се появиха двамина овчари и успокоиха обстановката. Нашия четирикрак приятел, сигурно доста се бе притеснил, от ръмженето по свой адрес, от далеч по-големите си събратя, но се усети, че ако буквално се залепи като сянка за „Сноумен“ щеше да му се размине само с уплахата.
Както и предполагахме над хижата групата ни си остана в титулярния състав – Болдо си хареса едно слънчево местенце и се излегна да се припича, явно показвайки ни, че той бе дотук и няма бърза работа. За нас обаче предстоеше още ходене и не зная защо, но бях решил, че оттук по билото терена нямаше да е като вчерашното „нагоре-надолу“, което ме пречупи. Откъде го бях намерил този оптимизъм?!
Е, скоро си припомних суровия урок на живота, че очакванията са едно, но реалността съвсем друга. Започнахме леко изкачване, но слава богу пътеката не минаваше през връх Podragu, а го подсичаше и заобикаляше, но след това пред нас се разкри ново езеро. Обичам ги тези планински езерца, но в онзи момент не бях много „хепи“. Пак се налагаше леко да се спуснем, а иззад езерцето се издигаше доста застрашителна (поне в моите очи) височина. Около езерото Podul Giurgiului имаше останал сняг, които сигурно не се топи до късно лято. Преминавайки около него видяхме остатъците от заслона, които е бил на това място, от които сега бяха останали само трески – снега буквално го беше пресовал, дори не искам да си представям какви лавини от сняг са паднали върху му.
Предстоеше ни ново рязко едночасово изкачване, колкото и да ми се искаше този път пътеката не заобикаляше височината, която ме притесняваше, а напротив оправдаваше страховете ми, че ни предстоеше фронтално щурмуване. Ако йовковия герой Моканина, бе пасял овцете си тук и ме съблюдаваше как се тътря, то със сигурност щеше да каже „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже“ . Спестихме си няколко метра от върха – Mircii (име което ще помня дъъълго време) заобикаляйки го и се насочихме към близкия Arpasul Mare (2 468 м.), където „Майната“ вече си почиваше от известно време.
След 15-ина минутна почивка, тя скочи на крака, готова и заредена с енергия… Да тръгваме – казваха всички, но защо бързаме толкова питах ги аз – движехме се в добро темпо и имахме много време, имах нужда да си почина още. Но воплите ми останаха нечути и мисля, че това беше в момента в които отново ме обзе „страхотното“ вчерашно настроение, обзело ме преди да достигнем хижата. Пак бях удивен от себе си, откъде по дяволите зная толкова много псувни и нецензурни изрази (?!).
Наистина имах нужда от малко по-голяма почивка, но какво да се прави последвах „Майната“ и останалите. Гледайки надолу към грохналия заслон (всъщност само си го представях, тъй като от тази височина не се виждаше отчетливо), сякаш в това имаше нещо символично, тъй като започвах отново да чувствам, че се пречупвам. И ако заслона е бил смазан от тоновете сняг, аз бях на път да бъда „отнесен“ от неизчерпаемата енергия на „Майната“, която отново запрепуска напред. Мнозина сигурно биха си помислили, че съм я намразил в онзи момент 😉 
Но не, това няма как да стане – все пак тя е един от най-близките ми хора. Всъщност като се замисля, тя много ми напомня за Фагараш и Молдовяну – трудно е да достигнеш до сърцето (върха), трябва много да се доказваш, да полагаш много усилия, да не се отказваш, но стъпил веднъж там си заслужават всички усилия. Като приказната гледка от Молдовяну. Както може да се досетите обаче, тези прозрения ме споходиха в последствие, в онзи момент не бях способен на задълбочени размисли, а общо взето пуснах „роботския си режим“ на механично крачене.
Иначе пътека си беше прекрасна, в по-голямата си част, тясна и виеща по билото, даваща ни шанса да се наслаждаваме на зелените склонове от двете му страни. Преминахме през следващия връх Paru de Fier (2 309 м.), а от друга основна точка по този маршрут на хребета на седловината Vartopului – паметника Нерлингер, можеше да хвърлим поглед и към още едно езеро, но на южния склон – Буда. 
Самия паметник пък е в памет на двама туристи загинали през далечната 1934г. – Ричард Нерлингер и Херта Ружичка, които в дъждовен и мъглив ден, се отклонили от пътя си и останали завинаги в планината. Паметник, които освен в памет на мъртвите, има и друга цел – да напомня на живите, че планината е опасна и не трябва да се подценява.
Добре че, от тук пътеката, се спускаше през един казан под хребета. Ако се налагаше да изкачваме Arpasul Mic –още едни 200 метра, които после са спуснем, сигурно съвсем щяха да ме отчаят. Но както стана дума, пътека този път приятно ме изненада, поемайки надолу. След това видно бе, че щеше да има отново леко изкачване, ама в сравнение с билото си бе направо нищо работа. От тук се виждаше и вчерашния ни маршрут – пътеката по която бяхме се отклонили към хижата Podragu. Този път тази част от планината също бе огрявана от слънцето и човек можеше да се наслади на пейзажа и от тази гледна точка.
Тъй след четиридесетина минути ( а аз след петдесет) група ни достигна до мястото, което определят като най-опасния участък по този маршрут. La trei pasi de moarte – „трите стъпки на смърта“. Звучеше страховито. А, защо е тази страховита слава? Става въпрос за изкачване на два остри пирамидални участъка, с отвесни стени, в които съществува голям шанс човек да се подхлъзне особено при мокро и снежно време. Смятам обаче, че името му е леко пресилено, тези опасни участъци са обезопасени с метални въжета и евентуален инцидент би се случил по-скоро от невниманието на някой турист. Минахме го доста лесно, дори „СамоДива“-та не изрази някакво гласно притеснение или пък вече съм имал доста страховит вид и е предпочела да запази страховете си за себе си и да не ги споделя. 😉
Последната ни почивка бе при познатия ни „змийски прозорец“ – мястото от което вчера се бяхме отклонили по синята кръстова маркировка към хижата и езерото Podragu. Тук трябваше да решим дали продължаваме по вчерашния ни маршрут към езерото Бъля, където на паркинга ни чакаше транспорта ни или отново да се отклоним към хижа Капра и шосето. 
Аз твърдо, заявих, че каквото и да решат, аз слизам по склона – нямах най-вече психически сили за поредното „нагоре-надолу“, което ни очакваше към езерото Бъля. Явно останалите просто чакаха, някой да изрази подобно становище, тъй като нямаше особени възражение и бе решено, че поемаме по „жълтия триъгълник“ – маркировката на избраната от мен посока. Другото което категорично заявих, бе че оставам да си почивам още малко, тъй че по-трасето надолу, следвах останалите от групата ни на едни 300 метра разстояние.
Половин час по късно се добрахме до Трансфагарашкото шосе. Там дузина рокери се опитваха да си осигурят някаква хигиена на потока. Помолихме ги да закарат шофьора ни до езерото Бъля, за да вземе колата си, но ни отказаха – извинението бе, че нямат допълнителна каска, за „Сноумен“, а без такава не се наемат да го качат на някой от моторите. 
Явно бе, че ще трябва да се пробваме на стоп с някой от автомобилите преминаващи през шосето. Но едно да знаете, когато наоколо ви има една камара разголени рокери, шанса някой да ви спре на стоп е равен на кръгла нула. 
Общо взето такива са шансовете ако се опитвате да спрете кола и в група от четирима. 😉 Затова измислихме нова стратегия – „Сноумен“ да върви малко пред нас и той да стопира колите, че да не ги плашим с многочислеността си, като за по-сигурно се насочихме малко по-нагоре към водопада Капра, където доста от хората спираха. Но стратегията ни бързо даде своя резултат и „Сноумен“ бе вече в колата на двойка французи.
А ние докато го чакахме, блажено се излежавахме на тучната трева, опитвайки се да натъпчем в спомените си, колкото се може повече от тази красота, а и да очакваме с нетърпение и утрешния ден, за нови и нови спомени.