След като миналата година покорихме още един от планинските първенци на Балканския полуостров, то започваше в главите ни, да се заражда една идея – да превземем всичките им подобни на полуострова. Едни мои познати ми дадоха идея за Румънския Молдовяну. Елате с нас – поканиха ни те, но гледайки плана им за бясно препускане, отговорих „Не, благодаря!“. Много бързо ме споходи една идея – да съчетаем похода до Карпатите с една обиколка, условно да го наречен, в Южна Румъния. 
Желаещи се намериха – веднага откликнаха още четири човека. То е ясно от обичайните заподозрени „Майната“ бе първа, която прегърна идеята ми. За друга позната героиня, нашата „СамоДива“ , също не и отне особено време да каже – ОК. Но явно този път щяхме да разчитаме на по-сериозно присъствие на други „майни“ , които се очертаваше да са мнозинство. С настъпване на момента, обаче една от „майните“ размисли и се отказа, тъй че групата ни остана от четирима, а до последно имах притеснения с транспорта – верния ми Фильо, взе че се поразболя, а „докторите му“ се оказаха много несериозни и общо взето до последния момент не направиха нищо. Даже мислех варианта да наемем кола от роднини на моя близка.
Положението бе спасено от четвъртия член на „Експедиция Румъния“. Ще го нарека „Сноумен“, но да подчертая, асоциацията ми с това име не е в следствие романа на един от любимите ми скандинавски автори Ю Несбьо, а заради автомобила му, с който щяхме да се придвижваме. 
И сега една викторина – какъв ще е да е този модел, за позналите може и да има награда, а може и да няма. 😉
Та макар малко сложна да беше организацията ни – двама тръгваха от Пловдив, минавайки през София, да оберат мен и след това пък трябваше да се насочим към Видин, за вземем и „СамоДива“-та. Що пък оттам ще нахалстват с въпроси, тези които я познават. Ами щото, нали си я знаем, не може да отказва покани за събития и бе решила да се отбие и до една сватба във Видинско, за да подгрее за пътешествието. Та тъй озовахме се по обедно време в крайдунавския ни град – това между другото е едно от местата, които упорито ми се опират. Не съм броил колко пъти съм правил планове да достигна там, но все не успявах. Е, ето че сега можеше да се разходя из крайречния парк и да кажа „Е, видяхме се най-после“. Хубаво градче, но за съжаление занемарено. 
С „Баба ти Вида“ обаче пак се разминахме, явно пак ще се правят планове. 😉
Бързо преминахме през новия „Дунав мост II“, които се строиха толкова дълго време (а само като се сетя в Будапеща колко много имаше), спряхме за винетка, да не се изложим някъде и газ към първата ни спирка в северната ни съседка. По плана, които бе изготвен изцяло по мое усмотрение, това щеше да е гр.Крайова (Craiova).
След час и половина се озовахме пред хотела ни – в широкия център на града, където бяхме очаровани от служителите. Млади хора, говорещи свободно английски, като дори след като видяха как „Майната“ пъха портфейла си в раницата, учтиво я предупредиха, че в града има значително ромско население и проблем с джебчиите, затова по-добре да не го държи по този начин. Мили младежи, спор няма – това бе мнението ни докато пийвахме по една биричка, докато шофьора ни малко отмаряше, или по-скоро се бе усамотил да изгледа дербито на 1/8 финалите от Световното по футбол м/у Франция и Аржентина. И като заговорихме за футбол – първото, което ме изуми навлизайки в този град, бе стадиона чиято снага се забелязваше отдалеч. 
Позволявам си да приложа снимков материал от проекта на стадиона, като трябва да се отбележи, че това е четвъртото подобно модерно съоръжение, което румънците правят след Букурещ, Клуж и Плоещ. Просто за сравнение, с непрестанното ломотене по темата, което се случва у нас през последното десетилетие. За сравнение за изостаналите румънци, които все ни спъват за развитието ни в Европа. И само още нещо да отбележа – строителството на въпросния стадион започва, когато местния ФК Университатия, дори не е в елитната група на тамошното първенство. Изводи ги оставям всеки сам да ги направи.
Та както казах, бяхме сравнително близо до центъра – непосредствено до хотелчето ни се намираше Ботаническата градина. Има-няма за десетина минути достигнахме баш центъра, мегдана дето се вика. Иначе града е шестия по големина в северната ни съседка, което ще рече че е еквивалент на нашата Стара Загора. Макар че с населението си от около 270 хил. души, си е по-голям дори от Бургас. Сравнения няма да правя обаче, не ги обичам тези неща и гледам във всеки град, градец, село или паланка да си намеря нещо, което да ми хареса.
Крайова се оказа, че е нещо като областен център, само дето там им викат „жудец“. Та столицата на „жудец Олтения“ е именно там, като областната сграда е може би най-представителната в града и е баш на мегдана. В случая „мегдана“ бе главния площад Михай Витязул – румънски герой обединител на Трансилвания, Молдова и Влашко. Известен е още и като Михаил Смелия, като се твърди, че той всъщност е бил българин, говорел и пишел на среднобългарски език, което можело да се види и от родовия му герб.
Самата сграда наистина е много интересна и хващаща окото. Разбира се, може би е и най-сниманата от туристите. Макар да изглежда да е доста старо здание, с богата история, предполагаща на пръв поглед, че е била дворец на някогашен владетел, а може би на същия онзи Мишо Смелия, дето споменах преди малко. Е, да ама не, тя си е административна сграда, построена през 1913г., пресъздаваща елементите на старата румънска архитектура, откъде идва и тази илюзия за възрастта й. 
Там на площада се намира и друга местна забележителност, на която за жалост ние не можахме да се насладим – пеещите фонтани. За наше съжаление, в онзи момент нито имаше музика, нито светлинно шоу, с разноцветни светлини, на което би трябвало да станем свидетели. Не зная, технически проблем ли е имало или пък се пускат определени дни само. Но едва ли е било заради деня – все пак бе събота, когато се очаква да има повече гости на града.
Установено е, че по римско време там е имало старинно селище – още тогаз римляните оценили подобаващо местоположението и си построили крепост. Нарекли са го Пелендава, което в много груб превод може да се преведе като мокро, голо място, селище. Ясно е откъде ще да е възникнало това име имайки предвид, че там преминава река Жиу. Архелозите пък са намерили доказателства, че още през средновековието е имало град на тези земи и то добре развит търговски център за времето си, а историческите извори посочват, че около XVI век града е управляван от силната тогава фамилия Крайовещи (Craiovesti). Я, да видим дали бихме познали сега откъде пък произлиза днешното име на града. 😉
Като пограничен район на някогашната Османска империя, то историята на града не е останала незасегната от конфликти с този могъщ противник, с периоди в които Крайова е била подчинена на султана и в други в които е въставала срещу османското владичество. Най-вече си е изпатил в края на XVIII век, когато буквално е бил изпепелен от Османските войски. Но както се казва, само за да възкръсне като „феникс от пепелта“ и през следващия век да преживее най-големия си разцвет и отново да се утвърди като мощен търговски център. По време на другаря Чаушевско града не е подминат от бурното развитие на индустриализацията и се превръща в център на машиностроенето. Тъй може да се опише съвсем накратко историята на този, лично според мен, много приятен градец.
Общо взето може да се каже, че карето което се образува м/у няколкото пресечки, около сградата на областната администрация, може да се приеме за сърцето на града. Там са разположени важните забележителности на градеца, а и е обособена пешеходната зона с много заведения за похапване и за пийване. Приятно място, а както стана дума, бе събота вечер, течеше Световното първенство по футбол и имаше много хора излезли на разходка, да разпуснат с приятели. С, оглед на предупреждението да се пазим от „братята роми“, очаквах да има доста от тях, но не видях да има просяци или безделници. 
Нещо което много харесах, докато се разхождахме из централната част на Крайова бяха разположените тук-таме закачливи статуи – на Шекспиров герой, на вестникопродавач или ….. Много свежарско и зареждащо. Особено ако ви е писнало от обичайните конници или тежковъоръжени войници, които навяват асоциации за героични действия, ама пък те все са свързани с някакви военни конфликти. Друго си е да има и някакви такива закачливо-разтоварващи бъзикни, които ти напомнят, че в живота е хубаво да има и забавления.
Но не е чудно, че има такива паметници, след като в близост е университета на Крайова – открит през 1947г. и бил петия в страната. А пък точно срещу него на една малко площадче, ни очакваше изненада. Явно имаше нещо като кулинарен фестивал и ако се съдеше по различните сергии, предлагащи какви ли не вкусотии, то можеше да си спретнем едно околосветско пътешествие из дебрите на традиционните храни на близки и далечни страни. Беше доста изкушаващо, но пък за нас това беше първата вечер в Румъния и някакси не вървеше да се отдаден на мексиканска, бразилска или някаква азиатска храна примерно. Искахме да опитаме нещо традиционно за нашите домакини. Затова преглътнахме тежко и продължихме нататък – преминавайки покрай театъра, общината и шмугвайки се в английската градина зад красивата сграда на областната администрация, запътвайки се отново към пешеходната зона, да намерим заведение с традиционни вкусотии. И как се търси добро заведение в непознат град – или питаш някой местен или просто си отваряш очите, къде има най-много хора (сигурен индикатор, че съответната кръчма си я бива).
Намерихме си такава и се заехме да изучаваме какво би ни предложила румънската кухня, а нашата „СамоДива“, която принципно е по-запозната с нея, заради мястото на което е израснала, а и имаща и румънска баба в родословното дърво, взе да обследва разликата в приготвянето на „мамалигата“, по местата които щяхме да обходим – дам каква ли не вкуси – традиционна, със сирене, със сметана, с месо и т.н. Е, за останалите бе още рано да опитваме постната кухня, тази вечер бяхме хищници и искахме нещо с месце. 😉 
След хапване, явно умората от пътя ни налегна – със „Сноумен“ бяхме готови да отидем до някой бар и да доизгледаме последния мач за деня, но женската част, категорично отказа – направихме една поседна обиколка на централната част да си вземем довиждане, че на другия ден сутринта отново хващахме пътя. За съжаление не остана време, за може би едно от най-красивите кътчета на Крайова – парка Николае Руманеску. Изграден по проект на френски архитекти в началото на миналия век, със своята зеленина, изкуствени езерца казват, че е любимо място на жителите на града, както и на гостите му. Но пък дали това е пропусната възможност или просто мотив да се върна отново – времето ще покаже. И това не са просто хвърлени думи от моя страна, а са подплатени от една друга моя идея, за втора обиколка в северната ни съседка, но … засега да не избързваме. 😉
На следващата сутрин, след лека закуска се отправихме на път. Очакваха ни над два часа и половина пътуване с колата, докато достигнем следващата си цел, намираща се в едно градче, сгушено под южния склон на Карпатите. Всъщност то е разположено едва на 400м. надморска височина, но въпреки това минава за един от най-високите що-годе по-големи градове в румънско. Макар че със своите около 27 хил. жители, едва ли може да претендира за „голям град“. Може би това определение му е било дадено след преброяването от 2 002г., когато населението е надминавало 32 хиляди, но явно следващото десетилетие се е отразило доста негативно, след като е загубило близо 1/5 от населението си. Макар и малко градчето има своята богата история, което не е чудно имайки предвид, че в превод името означава „дворец над река Арджеш“. Все пак някога е бил столица на Влахия, а в последствие е бил предпочитан за „вечен дом“ на новата царската династия.
Нашата цел в Куртя де Арджеш (Curtea de Argeș) бе манастира, които е един от най-големите и красиви в региона и според източниците ни заслужаваше да спрем и да хвърлим един поглед, още повече, че на шофьора ни сигурно вече му беше писнало да „върти геврека“. Оказа се, че манастира е разположен в края на градчето и се виждаше, че е голяма туристическа атракция. Определено и аз самия бях изненадан от големината му, незнайно защо, но очаквах някакво малко спретнато манастирче, но истината е, че си бе доста внушителен. Макар и да не бе някакъв голям празник (освен, че бе неделя), имаше доста посетители, но честно казано не се наемам да правя изводи, дали хората там са запазили вярата и традицията да се посещава някой храм в неделния ден или просто се възползваха от хубавия ден и искаха да се поразходят някъде.
Първото което привлича вниманието е Катедралата „Успение Богородично“, която изпъква със своята белота на фона на красивия, добре поддържан парк наоколо. Казват, че вдъхновение за този храм, е черпено от един много известен храм, находящ се на „Червения площад“ и да кажа направих си труда да направя сравнението и има известна прилика. Може би това се дължи на усуканите „кули“. Иначе е явно и влиянието на османската архитектура, съдейки по вмъкнатите орнаменти във фасадата на църквата. Казват, че при започването на строежа от владетеля на Влахия воеводата Нягое I Басараб в началото на XVI в. (около 1 521г.), са използвани материали предвидени за изграждането на истанбулска джамия, което може би също обяснява забежката към Ориента. Явно още тогава е имало склонност за пренасочване на материали и средства и вкарването им в съвсем друго направление. 
За построяването на храма е ангажиран един от най-добрите строители по онова време – майстор Манол. Личност, която е спорно доколко е реална, имайки се предвид, че арменци, българи и власи се опитват да приобщят в своите легенди. Та бил нает Манол със своята „бригада“ и се заели усърдно да градят божи храм – къде с увещанието да бъдат позлатени ако се справят успешно, къде под угрозата да бъдат съсечени ако не се справят. Избраното място обаче се славело, че нищо не може да бъде изградено на него, скоро и майсторите разбрали, защо се носела тази слава – каквото построели през деня, рухвало през нощта и така ден подир ден. Присънило се на майстор Манол, че ако в стените на храма бъде съзидана млада невеста, то вече няма да има този проблем, споделил го с останалите свои колеги и се разбрали – коя от техните съпруги първа дойде да донесе обяд на мъжа си, нея ще зазидат. Всички с изключение на Манол, обаче предупредили своите нежни половинки и на другия ден по обед се задала жена му, като виждайки я в далечината се примолил на Господ, да я спре и върне и въпреки разярилите се бурни ветрове, тя не се отказала – била примерна и вярна съпруга и не можела да си представи да остави мъжа си гладен. А напомня ли ви тази легенда за някои наши, подобни? 😉
Казана дума – хвърлен камък, дето се казва или в случая дадена дума – зазидана невеста. Нямало как, обета си е обет и майстора вградил в стените своята невеста. И строежа потръгнал. При завършването му новия влашки владетел Раду Негро бил много доволен от резултата и попитал строителите дали нявга ще могат да построят по-хубав храм от този. Ще можем – отвърнали те – вече сме натрупали опит и познания и ще можем да го направим. Грешка – явно тоз воевода бил голям мегаломан и не искал да има „по-убава“ черква от неговата и докато майсторите довършвали покрива, бутнал скелето и стълбите, та майсторите да не могат да слязат. Решили те пък , да си направят крила от дъски, с които да полетят и да слязат от покрива, но всички паднали и се размазали, а там дето паднал Манол пред църквата се появило извор, днешното аязмо на манастира. Е, наш си Манол бил явно по-сръчен, щото има подобна история, където отново бил прецакан да остане на покрива, но след като отказал да приеме мюсюлманската религия, ама направените от него крила се оказали по-полезни и му помогнали да се измъкне. 
С течение на годините манастира претърпява своите катаклизми – от нападение през земетресения и други природни и човешки бедствия и бездействия. Едва през 1866г. първия крал в новата история на Румъния – Карол I, се заема с цялостната му реконструкция, като манастира се превръща в некропол за първите двама крале на Румъния и техните съпруги – крал Карол I и кралица Елизабет, както и наследилите ги цар Фердинанд I и кралица Мария.
Бе време отново да се подкрепим и да похапнем, като това бе добър повод да направим и една кратка разходка по централната улица, която свързва градчето с манастира, опасана от вековни дървета и превърнала се в търговска улица, на която може да се намерят прилични местенца за хапване. Не се размотавахме обаче много-много – плана за деня отново бе наситен и включваше още цели две места за посещение.
На 25 км нагоре по пътя отидохме на гости на може би най-страховития румънец. Дали можете да се сетите – става въпрос за един кръвожаден тип, с когото се свързва раждането на вампирите. Да, точно така, става въпрос за прословутия Граф Дракула или по-скоро за прототипа на героя от едноименния роман на Брам Стокър – владетеля на Влашко Влад Цепеш.
За разлика от прословутия замък в Бран, за който е много спорно, дали Влад Цепеш е прекарал повече от няколко дни и то даже не като негов управник, то ние се намирахме в подножието на останките на някогашна крепост за която се предполага, че наистина е служила на графа – крепостта Пойенари (Cetatea Poenari). 
Издигната на скала над каньона на река Арджеш от влашките владетели през XIII век, като век по-късно е основна твърдина на династията Бесараб. В последствие тя няколко пъти сменя управниците си, а накрая е изоставена, преди през XV век Влад Цепеш да види потенциала и на непристъпно съоръжение и да я реставрира и укрепи.
Но кой е бил този Влад и защо въпреки образа му на кръвопиец е толкова уважаван и почитан в Румъния. Ако бе описания в романа вампир, едва ли щеше да се превърне в герой в румънското историческо наследство. На него всъщност се приписва това, че е спрял прохода на запад на османските турци и едва ли не е спасил Европа от тях. Названието Граф Дракула, всъщност идвало от името на баща му Влад II Дракул – е бил член на Ордена на дракона (на румънски – Dracul/Дракул, с второ значение Дявол). По политически причини, заедно с брат си Раду Красивия, са изпратени като заложници на турския султан, а когато баща му и другия брат били убити от болярите в Търговище (не българското, а румънското) именно с помощта на турските войски успява, да завземе властта във Влахия. Въпреки това, той не приема исляма, за разлика от брат си, а дори напротив става яростен техен противник.
Той обаче не бил „света вода“, а бил известен с бруталния си и безмилостен нрав. След завземане на властта в Търговище, пленил представителите на болярските родове изменили и убили баща му, като най-възрастните побил на кол, а останалите членове на фамилиите изпратил пеш именно към крепостта Пойенари, като оцелелите до там, били принудени да полагат робски труд за възстановяването й. А това едва ли е било лека работа – дори и в наши дни хич не е лесно да се достигне до останките на крепостта, сами се убедихме изкачвайки се по 1 480 стъпала. Уморително си е, а на нас не ни се налагаше да мъкнем камъни и какви ли не други строителни материали нагоре. 
Въпреки, че нямал съюзници Влад Цепеш се опълчил на султана – легендите разказват, че е отказал да плаща данъци, а на представили на османската власт, които отказали да свалят чалмите си пред него, им ги заковал за главите. Въобще налагал волята си с брутални наказания и насилия – приписва му се, че одирал хората живи, а също така се случвало да ги вари, пече, пържи… Именно с тази си бруталност спечелил най-голямата си битка срещу османската империя – изпратената от султана войска била посрещната от опожарени села, отровени кладенци и реки и побити на колове над 20 000 турски военнопленници. 
Само тази гледка ги накарало да се върнат. Именно на любимото му „наказание“ – побиване на кол се дължи името му – Влад Цепеш, което ще рече „Набивачът на кол“.
В последствие султана изпраща нова армия оглавявана от брата на Влад, които явно свикнал с кръвожадния нрав на брат си, не се пропукал и продължил победния си ход именно до крепостта, на чийто останки се намирахме. Легендата разказва, че когато любимата съпруга на Графа – Юстина, вижда огромната турска армия, решава да се хвърли в реката, но не и да попадне жива в плен. Затова реката, която тече под стените на замъка, е известна като Раул Домней (Râul Doamnei), което означава Реката на Принцесата. Влад Цепеш обаче успява да избяга чрез таен проход и в последствие на два пъти за много кратък период успява да си върне властта, преди в края на 1476г. да бъде убит и главата му да бъде …набучена на кол от султана. 
За съжаление макар и крепостта да е била ползвана доста дълго след смъртта на прочутия си владетел, то постепенно е изоставена, а през 1888 г. природата успява да направи това, което много армии преди това не са успели да постигнат. След силно земетресение и активизирало се свлачище, голяма част от замъка рухва в реката. В днешно време част от крепостните стени и една от кулите са възстановени, но все пак си остава малка част от това, което е представлявала цитаделата някога. 
За да напомня за жестокостта на Граф Дракула и за специалитета му, след като туристите се изкачат по безконечните стъпала, се сблъсквал с макети на побити на кол пленници. Казват, че тук често се случвало да се чуят душите на хората, които са загубили живота си, след зверските мъки на коловете на Влад Цепеш.Е, лично аз не чух нищо подобно, но бях пленен от гледката към каньона на река Арджеш, покрай която се виеше и пътя. И някъде там при виадукта, които се виждаше ни очакваше и последната цел за деня…
… Но за нея ще разкажа в друг разказ. 😉
