Предстоеше първия официален празник за година, което означаваше и допълнителен ден почивка за повечето от нас, както и възможност да направим една тридневна разходка. А, тъй като Март месец е известен със своя „женски“ характер – днес искам едно, утре друго, тоест единия ден топъл и слънчев, а следващия може да падне сняг до колене, то за дестинация за тази ни разходка избрах изпитаната посока – Югозападна България. Не помня и аз вече, колко пъти когато сме имали съмнение за метеорологичните условия, сме избирали тази посока и не сме бъркали.
Това време от годината също е идеално и за едни определени природни забележителности – водопадите. А, след като през отминалата есен бяхме се запознали с част от водопадите в Беласица, то имахме желание да опознаем и останалите. Тъй че някакси много естествено и бързо се роди плана ни за пътешествие в тази част на страната.
Но преди да стигнем до Беласица и нейните красиви водопади, първом щяхме да направим една спирка. Този път групата ни идваше от две места – аз бях в компанията на три очарователни девойки и стартирахме от столицата, а „Майната“ за да не е по-назад пък бе поела от (екс)столицата на Източна Румелия, в компанията на двама младежа. Очертаваше се да сме солидна група от 7 човека, като запознаването на двете групи, бе определено да стане в гр.Рила. Що пък там? Ами, попаднах на интересна информация за лесно достъпни водопади в района и реших, че ще е добре пътьом да спрем някъде, та особено пловдивската група да не се отегчи от дългия път.
Иначе моите спътнички, които ще нарека „трио българка“, с главни вокалистки „СамоДива“-та, „Църна маца“ (няма как без тях, тъй като участваха при предходната ни визита) и „Градската“, бяха много доволни, че този път не се налагаше да стават по „първи петли“, тъй като определихме по-нормален час за тръгване. Пътьом пък с „Градската“ водехме доста лют спор относно една нашумяла личност, а останалите пасажери ни гледаха сеира и искрено се забавляваха на доводите, които бълвахме в защита на тезисите, дето защитавахме. Та за мен въпросната, която се беше провъзгласила като видна психоложка-сексоложка, си беше чисто и просто една шарлатанка, докато за моята опонентка в спора, пък тя бе един вид „Доктор Куйн лечителката“. Въпросната мога да я опиша и с други епитети, ама ще се въздържа, за да не загубя детската аудитория. Та основния ми довод, че е никаквица се състоеше, в това, че не може да твърдиш, че си наясно с материята и експерт в това да направиш така, че половинката ти в живота, да няма нужда да погледне друг човек и ти да си всичко за него и докато прокламираш гръмко тези си „способности“, половинката ти да се разграничи от теб и да те зареже, като … щях да кажа „мръсно коте“, ама като се има предвид, че една от спътничките ми я наричам „Църна маца“, ще се въздържа от туй сравнение. 😉
Като добре смазана машина и двете групи пристигнахме в гр.Рила в рамките на няколко минутки. Беше интересно да се гледат очакванията и реакциите – дамите с мен малко и много се вълнуваха какви са онези младежи, дето идват с „Майната“, а пък и за самите младежи също сигурно си е било тръпка да се запознаят с „трио българка“. Май само ние с „Майната“ бяхме лишени от тези емоции на новите запознанства – аз естествено не се вълнувах от среща с други младежи, а пък тя бе единствена, която познаваше всички от групата ни. Временцето обаче бе страхотно, позволяваше да изпием по едно кафенце на въздух. 
А пък някои от местните, които преминаваха през улицата на която бях паркирал, сигурно са останали с незабравим спомен, ако са забелязали как „Църна маца“, сменяше своята козина – преобличаше се с по-подходяща екипировка, щото май бях позабравил, да спомена, че първо ще правим разходката, а след това ще се настаняваме в хотела. 😉
Метнахме се на колите, но не за дълго – буквално метри след табелата, указваща края на града на едно малко по-широко място спряхме. От там предстоеше да започне нашето запознаване с Бохемските водопади и да поемем по едноименната пътека. Има обозначителна табела, тъй че ако се кара бавно, може да се реагира и спре навреме. А там именно се намира първия от каскадата водопади Бохемия, които могат да се видят по каньончето на реката.
Добрата новина – водопада си е внушителен, казват, че е 30-ина метров, което хич не си е малко. Лошата – там от пътя не е най-добрата точка за наблюдението му. Водата пада по такъв начин, че скалите леко закриват и не се вижда в цялата си прелест. Играе го срамежливец. Като мен. 😉
Малко по-нагоре по пътя имаше нова табела, която ни насочваше към маршрута на екопътеката. Поехме по нея – имахме леко изкачване, успоредно на пътя, по леко заснежена пътека. Явно стратегията ми за пролетна разходка, тук леко издишаше, тъй като на този северен склон зимата все още не си беше отишла. Все още снежна покривка покриваше земята, но не толкова, че да ни отчае да се пробваме, да видим тази неизвестна за никого от нас пътека. 
Първото, което ни посрещна бе изградено доста голям навес-барбекю, което можеше да даде подслон на доста голяма компания. Съдейки по вида му, то явно, често бе използвано и е ставало свидетел да шумни празненства. И защо не, достъпно е и на хубаво място. 
Ние обаче веднага се насочихме към мястото от което падаше водопада, които ни се прикриваше откъм пътя. Надявахме се отгоре да имаме по-добра гледка. Но нейсе дори от върха на скалата, положението бе още по-зле – почти нищичко не се виждаше от този водопад.
Аз обаче не се отказвах, реших че ако премина през реката и отида на отсрещната скала, ще имам по-голям успех. Но единственото, което успях бе да се издера от няколко клонки, да тупна по гъз, докато пуфтях в опитите си да се изкача по стръмния склон и да достигна противоположната гледна точка. 
И разбрах тъжната истина, че понякога ако си над „нищото“, то много вероятно и противоположната точка, пак да е над „нищото“. 
Тоест пак останах без снимки на водопада, но за да не съм съвсем зян, щракнах няколко папарашки снимки на останалите, докато не ме виждаха. 😉 Ама то и с папарашките снимки слаба работа – на този хлад мацките бяха окопчали догоре и в без това дебелите си зимни одежди.
Върнах се при останалите, за да продължим по пътеката и малко след барбекюто пътеката се разделяше на две – за дясната част имаше една доста изкушаваща табела „Водопади Бохемия – екстремен маршрут“. Да, споменавам ли коя избрах…;) Ама то какво се оказа – останалите ентусиасти, които се стрелнаха нататък бяха само … „майните“. А, столичното „трио българки“ леко ме разочароваха – нещо ги достраша. За „Църна маца“ – ясно, тя си има фобия от разни височини, виждал съм я как се напряга в такива ситуации, „СамоДива“-та и тя камо чуе камъни и река, го дава по-кротко, ама за „Градската“ не очаквах – уж си е луда глава, пък сега… Е, нямаше как, трябваше да отсрамя „столичани в повече“ и закрачих редом с „Майната“, човека който в румънската ни експедиция нарекох „Сноумен“ и другия представител на тяхната група – „Йоги“ (за туй наименование не поемам отговорност, то му е дадено от неговите авери 😉 ).
Та слязохме до рекичката, която някъде бях прочел, че може и да се казва Каменица. Няма да се учудя и така да е – то „майните“ така се стрелнаха натам, както само пловдивчанин се спуска в жежък ден към ледено студена бира „Каменица“. Направо трябваше да подтичвам след тях ви казвам.
А от тук по малкото каньонче си беше много яко да се върви. Освен, че снега отказваше да си ходи от тази част на склона и всичко бе бяло наоколо, то беше много красиво и поради това, че явната липса на слънчеви ласки, бе сътворила красиви ледени висулки, особено при падчетата и водопадчетата, които изникваха пред нас.
Казват, че по каньона човек може да зърне цели 11 водопада с най-различна височина – от 2-3 метра, та до споменатия вече долен водопад с пад на водата от около 30 метра. Признавам си, хич не ми дойде на ума да взема да ги броя, тъй че ще повярвам на поднесените ми на готово данни. Определено бях изненадан от тази …пътечка е пресилено да се каже, но това маршрутче. 
Непрекъснато се прескача от двете страни на потока, избирайки си да се мине през някоя от ограждащите го скали. За маркировка служеха, тук-там поставени стрелки, няма набиваща се искряща маркировка, но като се замисля, именно точно там където ни трябваше някакво напътствие, откривахме някой от знаците.
Личеше си, че маркировката не е правена с помощта на някоя субсидирана програма за подпомагане на туризма или нещо подобно, явно бе че не са изписвани килограми бои, за разчертаване на маркировка. На по трудните препятствия пък бяха поставени … как да ги нарека … нетрадиционни стълби, които също доста се разминаваха от срещаните по „джиджаните“ и лъснати пътеки. 
И макар да изглеждаха … меко казано … нестабилни, то вършеха страхотна работа. Оказа се, че всичко това е дело на местното туристическо дружество, което най-вече с ентусиазъм и с подръчни средства са успели да направят достъпна тази красота и за другите като нас. 
А, като че ли, това и придаваше допълнително очарование и ако питат мен, не бих се изкушавал да я включа в някоя проект с раздут бюджет, а бих запазил тази нейна неподправеност продължавайки да я поддържат с ентусиазъм и с материали, които предлага природата наоколо.
Признавам за мен прекосяване на някое каньонче през зимата си бе ново усещане. Все се случва да им се наслаждаваме през пролетта, когато всичко около им е в наситено зелени краски. 
Но на бял фон ми бе нещо ново и се опитвах да хвана с фотоапарата си тази ледено-бяла феерия, ама трудна работа. То да се снима водопад не е лесно нещо, а пък когато пейзажа е подобен, като че ли става още по невъзможно. Изостанах и се оказа, че вече бях в компанията на още една „майна“ – някой от вървящите пред мен бе имал време да направи едно снежно човече, което да посреща „гостите“ пред поредния изпречил ни се водопад. 
Най-якото за мен водопадче обаче бе един тотален „срамежливец“ – скрил се бе между едни скали, създаващ илюзия, че е в някаква пещера. То по-скоро си бе като един тунел или не …най-ми наподобяваше на онези ми ти „привирачки“, нали се досещате, дето хората се провират през тях за здраве, само дето особеното в случая бе, че на излизане те обливат студените води на поредния водопад.
Сякаш символично да те пречистят от всичко. Е, при температури малко над нулата, преминаването оттам по-скоро щеше да очистващо, а не пречистващо, тъй че се въздържахме да преминем през процепа. Ще го оставя за някой друг път, в по-топъл сезон. 😉
В края на нашата разходка освен „трио българка“ ни очакваше още един от високите водопади – дето се вика, един такъв на „входа“ и един на „изхода“, ама и този срамежливец бре, криеше се зад едни дървета пущинака му. Чудех се, а пък дали пролетта няма да са още по-скрити от хорските погледи, като се раззеленят листите на всички дървета наоколо? Това е въпрос, чийто отговор смятам, че не е редно да се приема на доверие, а трябва лично да се установи, ако ме разбирате какво имам предвид? 😉
Решихме да се върнем по обходния маршрут – онзи не екстремалния. Но от мен да знаете…хора, ако решите да посетите тази пътека, не го правете по този лежерен маршрут. Или поне го направете като нас, на връщане, макар че ни беше яд, че го сторихме. Нищичко от онази прелест, с която се бяхме сблъскали преди малко, не се долавяше по този маршрут. Затова да си знаете, в дясно по посока на „екстремния маршрут“. Май щеше да се наложи да връщам на поправителен и „Църна маца“ и „СамоДива“-та. 
След като за малко се поспряхме на барбекюто да побъбрим малко с една влюбена двойка, слязохме и прекосихме пътя, за да се отправим към другата пътека в него район – екопътека Кръста. Виждаше се на куполовидната скала пред нас част от кръст, което явно бе крайната цел на тази пътека. Поехме заредени с енергия от изненадващо добрата пътечка по която се бяхме разходили до преди малко и започнахме леко изкачване по тясна и ясна пътека. Скоро пред нас се оказаха, най-вероятно едни от домакините по тези места, няколко кобилки и коне, които явно бяха свикнали с туристите, тъй като въобще не се уплашиха от присъствието ни, а дори напротив, беше им интересно „що за птици ги е довял вятъра по тези места“.
Там подминахме и извор с една беседка. Оказа, се аязмо, тоест светена вода би трябвало да тече. Тук няма как легендите да не са свързани с българския светец Иван Рилски, та и този извор е свързан с него. Та разправят, че кога някога назаде във времето, светията бил прогонен от родното си място и преследван от съселяните си, на туй място бил застигнат от адска жажда и се примолил на Бога, да намери някой кладенец и вода, та да утоли измъчваща го жажда.
Е, явно като си кандидат-светец, думата ти се чува повечко, та Господ-а направил така, че направо от скалите да бликне един лечебен извор. Затова не пропускайте да пийнете студена водица от туй аязмо – за здраве и берекет. Ние тогаз не знаехме за легендата, ама това не попречи доволно да се напием от водата, ама ей го на, не си спомням да съм боледувал след това. Е, не си спомням и доста преди това да съм боледувал, ама някакви подробности.
Стигнахме и до едно широко, тревисто място, току под стръмната скала, с една пейчица, а насреща ни чуден изглед към водопада, които иначе се криеше откъм пътя. Всъщност именно защото се надявах на подобна гледка към този „срамежливец“ така охотно предложих да поемем и към „Кръста“. Е, този път не сбърках, гледката си я биваше – групата ни беше доволна и възхитена, а аз се опитах да запечатам този момент.
‚Църна(та) маца“ ме надуши, че ги чакъля в гръб и се обърна, уж усмихната да ми позира, ама ми се струва, че в очите й виждах едно ми ти предупреждение, сякаш ми казваше „Абе, ти имай късмет три дни да ме водиш по някакви скалисти каньони и само се надявай после да имаш девет живота, ако и те ти стигнат въобще.“
Ама щото открих своята гледка ли или пък щото на този склон слънчицето така хубаво ни препичаше, ама реших, че нямам потребност да се изкачвам към върха на скалата. Мнозинството явно бе решило същото за себе си. Уж „Майната“ е тази която все се „заземява“, ама този път само тя и „Йоги“, продължиха към скалата, а останалите се бяха излегнали да напичат измръзналите от отиващата си зима кости. Аз обаче продължавах да търся още по-добра гледна точка към водопада.
И я намерих, а изчесах и „крастта си:, споходила ме от по-рано, да направя папарашки снимки. Долу спря един джип, слязоха две „кифли“ и един „нацепен батка“ и почнаха да се чекнат на фона на водопада, явно с цел да направят колкото се може по-добра снимка, за повече „лайка“ във „фейса“. Дето се вика, може да не знаем къде сме, ама е важно да го покажем на все и да се правим на весели и доволни. Аз пък се забавлявах наблюдавайки ги през зума на фотоапарата си.
Скоро двамата отправили се „поклонници“ ни известиха, че са достигнали „Кръста“. Те ни се радваха, отгоре, ама и ние искрено им се радвахме отдолу…радвахме се, че ще имаме още време да се припичаме, докато те се завърнат. Иначе поверието е, че тоз ми ти кръст не е сложен там случайно. Легенда казва, че именно тук свети Иван Рилски бил застигнат от нахъсаните кучета, спущени подире му, от скринянчани, че дори успели да повалят и убият неговия другар теленцето Шарко.
Виждайки това, светецът не на шега, сериозно се изплашил и верен на себе си, потърсил спасение по единствения възможен за него начин – примолвайки се на Бога си. И този път били чути неговите молитви, явно за светията имало големи планове, превърнал се той в орел и се възкачил на скалата, където веднага в знак на признателност направил и забил кръст там отгоре й. Разправят, че от тогаз светецът проклел гаргите да не могат да се извисяват над това място, щото те били издали него и Шарко на кучетата, кръжейки подушвайки плячката.
Върнаха се двамцата от върха и трябваше да разваляме седянката и към другата ни цел да поемаме. Нали пътуването ни бе тематично посветено на водопадите, тъй че не е изненада като кажа, че се отправихме към Рилския манастир, в търсене на друг такъв.
Яхнахме Фильо и Японеца и газ към село Пастра, където трябваше да се намира. Карахме по пътя доста внимателно, първо за да не изпуснем водопадите „Дяволски води“, второ щото от топенето на снеговете по пътя беше бая минирано – яко камъни бяха изпопадали, като някои бяха с такива размери, че спокойно можеше да ги наречем „радостта на механика“, щото сблъсък с такъв ще осигури на някой сервиз работа за поне два дни, а на злощастния шофьор изтъняване на джоба. 
Веднага след като излязохме от Пастра видяхме на отсрещния склон и каскадата от водопади към който се бяхме насочили. Те се виждаха от паркинга на хотела, хитро кръстен на тази забележителност. Изглеждаха много добре, внушителни с високите си падове, но също така ни се струваха някакси недостъпни. Поне не и в тези метереологични условия, с още заскрежения склон, с ледените висулки, които се виждаха и хлъзгавата, мокра земя.
Явно в този ден щяхме да сме един вид на разузнавателна мисия, просто да го маркираме, а пък поне за мен тези водопади са вече твърдо вписани за бъдещо посещение, когато няма да е толкова рисковано едно токова стръмно изкачване по тази пресечена местност.
Вече бяхме съвсем близо и до Рилския манастир. Дето се казва грехота бе да не се отбием. Още повече, че бях обещал на нашата спътница – „СамоДива“-та да го посетим.
Оказа се, че въпреки че бе прекосила Рила на шир и на длъж, то никога не бе посещавала прочутия ни манастир. Как е възможно това? Ами при детство прекарано в една отдалечена част на страната, не е чудно, че не е било сред приоритетните дестинации на родителите й, а пък в последствие както сподели, многократно е преминавала с приятели наблизо, но всички са били ходили и все за някъде другаде са бързали.
Лично аз съм го посещавал доста пъти. Бил съм с родители, роднини, приятели… Бил съм на разходка, заради обред, които се е извършвал там, бил съм на излет в околията… Бил съм въодушевен и страшно впечатлен при първото си посещение, бях и страшно разочарован от претупването на кръщенето на близко мое дете… Бил съм и пролет, и лято, и есен … Толкова много спомени свързани с това място. Но нормално – все пак дето се казва, той се намира във вилаета, в които съм израсъл.
Но никога не го бях виждал заснежен. Не бях идвал през зимата, тъй че и този път за мен имаше нещо ново и можех да видя манастира през нова гледна точка. Вече денят клонеше към късния следобед, което ни даваше и едно относително спокойно разглеждане, тъй като тълпите от туристи, посещаващи го в почивни и празнични дни, се бяха изнесли.
Всъщност сегашния манастир няма общо с основаната от свети Йоан (Иван) обител, която се е намирала малко по-нагоре от сегашното местоположение. Като размери също е нямало много общо – първоначално е бил съвсем малък, само за светеца.
Сегашното местоположение на манастира се дължи на българския владетел Хрельо Драговол, който в началото на XIV в. построява църква, а от това време единствено е останала Хрельовата кула с параклиса „Преображение Господне“, разположен в нея. На мястото на някогашната църква през 1835-37 г. е построена днешния съборен, централен храм.
Едва от началото на XIX в. може да се приеме, че манастира е започнал да придобива сегашния си вид. Разбира се в многогодишната му история е имало и не добри моменти – неколкократно става жертва на пожари, нападан от турска редовна армия, от разбойници и т.н.
Днес обаче Рилския манастир определено може да се каже, че е „емблемата“ на България пред туристите посещаващи страна ни. И за да стане ясно какво значение е придобил, е достатъчно да споменем, че манастира има статут на отделно селище с население от 58 души.
Може много да се разказва и разглежда в и около манастира. Няма обаче да се простирам надълго и широко, всеки е ходил там (освен „СамоДива“-та), всеки е чувал история за манастира… За нас вече обаче бе време да похапнем, като отведох групата ни на едно от красивите заведение покрай реката, с изпитани вкусотиики, а и крайно време бе да скрепим дружбата между двете групи с по една биричка. 😉