Душан дере при с.Джанка, крепостта Ефраим (Асара) и Шейтан дере при с.Стиден кладенец – завръщане в любимите Родопи

  Невероятно – бе отминала половината от настоящата година, а ние все още не бяхме посетили любимите Родопи. Това бе непростим пропуск от наша страна, които трябваше час по-скоро да коригираме. „Майната“ се обади, че е намерила много тематично място за нашата група и бе решено – тръгвахме още следващия уикенд. Освен нас двамата, компания ни правеше „Самодива“ – жената която сама ще тръгне, само да е някъде в дивото. :)

01.Dzanka   Поехме по пътя Момчилград – Крумовград и нейде след култово звучащото село Карамфил, ме спря една патрулка. Ама не ме посрещнаха с цветя и рози. Полицая ми вика: „Господине, не ви свети левия фар“. „Така лиии?!?!- отговорих аз изигравайки такава неописуема изненада, че минимум бях готов за номинация за АСКЕЕР, че защо не й за ОСКАР.  Още сутринта бях видял, че е изгоряла крушката на въпросния фар, ама смяната му ми причинява такава мъка понякога, че го оставих да го подменя след като пристигнем, за да мога да му отделя повечко време. И преди да стане въпрос за глоби, веднага се пресегнах и извадих от жабката нова-новеничка крушка, ама започнах с пазарено да я сменя на следващата бензиностанция на спокойствие. Пичове се оказаха полицаите – съгласиха се. Ама, шофьора се оказа кофти човек – вместо да завия вляво на бензиностанцията преди да вляза в Крумовград, аз свих  по-отклонението веднага след бензиностанцията. Тъпо, хората ми влязоха в положението, а аз се възползвах от добрината им, но пък все пак бяхме в най-светлата част от година и не че има особена нужда от фарове през деня, а през нощта не смятах да карам преди да я сменя. :) Да не каже, някой че съм вятърничава душа. :)

1.cows   Отклонихме към село Ковил, на входа на което ни посрещнаха или по-скоро ни пресрещнаха няколко крави, които невъзмотимо си преживяха излегнали се на асфалта, под сянката на едно дърво. Много не ги интересуваше дали колите може да минават или не – или бяха някакви си крави-непукисти или пък тренираха за камикадзета. Защо пък за камикадзета ще попита някой…ами щото по този път по-скоро се очакваше да мине някоя по-едрогабаритна машина-я ГАЗ-ка, я трактор, все машини по-големички от моята кола, а и от самите крави и едва ли имаха голям шанс за оцеляване. :)

   Яхнах отново „синия тайфун“ (не че карам някой спортен автомобил, просто минавам понякога през такива пусти и черни пътища, че често се вие прах след мен :) ) и ей го на, след минутки бяхме до целта ни. Село с име Джанка. За нас групата на ентусиастите това си е култово място, заради самото име на селището, тъй като от както сме се запознали все си имаме един вечен спор, за това как всъщност се наричат въпросните плодове-онези малките киселки червени или зелени кръгли плодчета, които аз наричам джанка, а „майната“ твърди, че са „сливи“.2.Dzhanka Трябва да се признае, че наистина има връзка между двете наименования – все пак джанката е от род „сливи“. Ама пък и лъва е от род пантери и спада към семейство котки, но никой не му казва пантерка или коте. Викат си му лъв или царят на животните. Е, Божинката вика на едни по-особени лъвици „малко коте“, ама то това си е друго. :) Или пък джанките като са от семейство рози, я си представете да отида на първа среща с букет от … джанки и да твърдя, че са рози и че съм романтик. Дали ще ми излезе късмета,а? :) Или какво отивам да си купя сливова ракия и ми продават джанкова, а не от сини сливи – е има разлика нали? Но най-големия ми аргумент вече е, че дори в този край географски много близо до месторождението на защитаващите тезата „сливи“, се оказа, че си имат дори село носещо името Джанка. Е, какво по-голямо доказателство. Хайде, този спор за мен е приключен. :)

   Но не само заради да си чешем езиците с безмислени спорове бяхме в Джанка. Целта ни беше да си направим една разходка по река Душан дере, десен приток на река Крумовица. Според информация дочута отнякъде, прочетена нейде, там трябваше да има водопади – не един ами цели три, някъде в края на селото. 4.DzhankaЗа по-сигурно  реших да отбия при последните къщи на селото и да попитам някой местен. Ама ако си мислите, че това е проста работа, то много се лъжете. Бе пусто, докато се разхождахме около къщите – не че се намирахме в поредното напълно обезлюдено село, все пак според статистически данни Джанка си има малко над стотина жители. Просто ние бяхме избрали един от най-топлите дни в годината за тази ни разходка, а вече наближаваше обяд, тъй че може да си представим за какви температури идва реч. Всичко живо се бе изпокрило на сянка и пиле даже не прехвръкваше. Все пак намерихме една женица, която ни потвърди, че до водопада се стига след селото на едно разширение на първия по остър завой в ляво.

   Спуснахме се още малко по пътя, оставяйки селото зад гърба си, като за ориентир може да се използва и една изградена чешма на пътя, след която се намираше и въпросния завой, който търсихме. Там си има разширение на което можеше съвсем спокойно да се паркира Филката. И споменавайки за чешмата, не правете нашата грешка да я подминете с лека ръка. Видяхме я, че едвам църцори и си казахме, че все ще намерим другаде я чешмичка, я изворче – все пак в Родопите се намирахме. И така с почти никакви водни запаси и с по една биричка в раницата се спуснахме покрай няколкото къщици, явно образували някоя от махалите на селото. Там открихме корито на рекичка, красиво оформила каменното дъно, но … безводна.

                                3.Dzhanka  5.Dushan dere

   Не се отчаяхме, все пак осъзнавахме, че това трябва да е един от притоците на река и се спуснахме по коритото й, в търсене на по-голямата уж Душан дере. Е, открихме я, или по-скоро открихме едва пъплещото поточе, с дебит колкото на забравена чешма на градския водопровод. Е, малко бяхме разочаровани вече, но защо ли? Все пак бяхме в средата на лятото, в адски пек, като скоро не бе имало и помен от валежи – най-неподходящото време за търсене на водопади. Все едно да се надяваш да намериш домашно винце, в някое от съседните къщи по това време на годината – то или отдава ще да е изпито или преварено на ракийчица. :)

                          6.Dushan dere  7.Dushan dere  8.Dushan dere

   Но оказа се, че другата информация, която имахме за изсечени в скалите страховити, дълбоки ровове с вирове в тях, никак не е преувеличена. Веднага се сблъскахме с образувал се тесен пролом в скалата, в които явно се намираше водопада за който питахме по-рано. Цепнатината в скалата си бе доста внушителна – може да имаше10-15 метра и поглеждайки надолу към сякаш бездънните вирове, ми се свиваше стомаха от притеснение. Самия пролом се простираше на 100-ина метра дължина и определено се изправихме пред внушителна гледка. Ама чак ме стана яд, че не водя някоя кифла с нас, фенка на селфитата. Не че ми се гледаше някой самоубиец да се чекне над тази „пропаст“, ама щяхме да използваме селфистика, за да направя снимка на водопадчето криещо се в процепа под нас.

                                   9.Dushan dere  10.Dushan dere  11.Dushan dere

14.Dushan dere

   Тръгнахме нагоре срещу течението на река, все пак имаше още водопади да откриваме. Както споменах, бе адска жега и си мислех, какво удоволствие би било да джапам по малкото вода, която се стичаше. Само дето по коритото бе зеленясало и заблатено от липсата на по сериозно течение и отток на водата, като на местата заприличало на гнезда от попови лъжички и не бе приятно място безгрижно да си джапаме във водата. Но нали знаете какво се казва – внимавайте какво си пожелавате, за да не се сбъдне. Е, буквално няколко метра след като поехме на експедицията нагоре по реката пред нас се изпречи голям канара, която трябваше да се заобиколи – някакви си двадесетина крачки в повече, които аз реших да си спестя, като се промуша между камъка и насъбралата се вода. И макар че си зная, че летните ми обувки на влага се превръщат в кънки и макар че си мислех, как не трябва да стъпвам на мократа издатина, то… Е, сещате се, точно там стъпих и после пък и на изненадан се правя, че се подхлъзнах и направих едно много зрелищно цопване в застоялата вода. Е, искаше ми да си направя една водна баня в жегата и ето ти – така цамбурнах, че целия се увъргалях в тинестата вода.

                           15.Dushan dere  16.Dushan dere

   Паднах в някакви си 20-30 санта вода и тъй като всичко бе по джобовете ми – телефон, ключ за колата, документи, а пък фотоапарата ми, които държах в ръце направо си цамбурна в това вирче, не бе добра идея да се застоявам и трябваше да изляза възможно най-бързо. Че какво толкова, ще си кажете – нали става въпрос за някакви си 20-30 сантиметра вода. Е, да ама не. Ако някой е попадал в подобна ситуация, на мокро гладко дъно, покрито с тиня, сигурно е наясно, че изправянето не е никак лесна работа. Падал съм на ледена пързалка и сякаш изправянето ми там бе далеч по-постижима цел. Това, което представлявах в онзи момент можеше да се оприличи на „заседнал в близост до брега кит“. Или пък не – кит попаднал в такава ситуация и махащ с опашка , излъчва някакво достойнство в своята безпомощност, а за моето размахване на крайниците човек едва ли можеше да види нещо подобно. На тези ми движения, дори и великия Чарли Чаплин би завидял, а пък Ролан Аткинсън сериозно би се притеснил за следващата си роля на „Мистър Бийн“. :)17.Dushan dere  18.Dushan dere Но пък може да се окаже, че имам някакъв скрит талант да играя удавник – „майната“, която бе избързала напред, след като чула моите плясъци във водата, изплашена доприпка, като млада козичка, както тя каза, останала с впечатлението, че съм попаднал в някой 5-метров вир. Е, не е ли талант ми кажете това да пресъздадеш потъване в няколко метрова водна бездна, в тридесетина сантиметрова локва. Само като види човек, следите от ноктите си, които бях оставил в тинята, ще си каже, че там е имало някаква епична битка. :)

      Е, след първоначалния уплах, които бях създал в моите спътнички и след трагикомичното ми изпълзяване от водата, зеленясал и с размазано самочувствие, се налагаше да изтърпя и искрения смях на „майната“, който се чуваше през три села, че чак в четвъртото. И кой знае, ако и аз не бях в предприпадъчно състояние от собствения си истеричен смях, можеше и да й се обидя. :) Но макар и превиващ се от смях – трябваше бързо да извадя всичко от джобовете си, за да видя какви са пораженията – проснах, като пране на една един камък, портфейла си, ключа от колата и разглобения си телефон да изсъхнат възможно най-бързо. Виж за фотоапарата ми май нямаше особена надежда – зад дисплея и в обектива сякаш се бе настанил някакъв нов живот, който скоро се очакваше да ми проговори с „квак-квак“. Кофти. 😉

   Цамбурването ми, колкото и неприятно да бе, все пак не бе достатъчен повод, че да се откажем от разходката си по Душан дере. Подложих се на още една баня – проплакнах се в един по-чист вир, все пак трябваше да сваля от себе си тинята. Скоро обаче видях и положителната страна на ситуацията в която се бях озовал – така целия мокър, си имах защита от жегата, а и скоро се озовахме пред ново красиво формирование на реката. Отново водата бе проправила път през скалата издълбавайки дълбока цепнатина по пътя си, своеобразен пролом разцепил скалата изпречила се на пътя й. Отново можеше да се полюбуваме на дълбоки вирове, образували се в течение на може би милиони години.

  20.Dushan dere  19.Dushan dere  21.Dushan dere

                               23.Dushan dere  24.Dushan dere

   Там в този „пролом“ се бе образувала и „провирачка“, подобна на мнозина други в Родопите,  в които сме се провирали да оставим всичко лошо след себе си. Тук обаче нямаше шанс да минем, „провирачка“ си бе само за реката. :)

                                22.Dushan dere  25.Dushan dere

   След това корито на рекичката ставаше значително по-широко и разлято, без да ни поднася нови причудливи образувания и леко скучно. Но пък имаше един разрушен мост без да виждам някакъв път. Явно някога оттам бе минавала някоя от пътеките свързваща някои от обезлюдените махалите разпръснати по висините наоколо.

   Жегата обаче вече яко ни мъчеше, дори и мен – вече бях напълно изсъхнал и усещах адския пек – сякаш бяхме попаднали във фурна – слънцето отгоре ни изгаряше с тепература от минимум 40 градуса, а пък каменното корито по което се придвижвахме, също се бе нагряло яко и ни облъчваше с не по-малка топлина. Бяхме направили и една адска грешка – бяхме тръгнали с оскъдни водни припаси. Подведохме се по думите на „майната“, която виждайки едва църцорещата чешмичка в края на селото я подмина с твърдението, че сме в Родопите и все ще намерим някоя чешма или извор по реката. Е, да ама такова нямаше, а както стана дума, водата на реката бе застояла и тинясала и не ставаше за консумация. Осъзнахме, какво са имали предвид хората с поговорката „вода гази –жаден ходи“. Именно заради това достигайки до място в което реката преминаваше в гъст шубрак сред дърветата, се отказахме и се върнахме обратно. А, явно сме били съвсем близо до втория водопад, който би трябвало да се е криел някъде там.

                               26.Dushan dere  27.Dushan dere

   Но определено си мисля, че това бе правилния избор – толкова се бях обезводнил докато се върнем по обратния път, че езика ми стана като шкурка. То и разговорите ни съвсем замряха – хич не е лесно да говориш с език заприличал на шкурка да знаете. Все пак добрахме се живи-здрави до колата, а чешмичката, която бяхме подминали с пренебрежение на тръгване заради малкия си дебит, сега ни се видя като спасителен водопад. :)

01.Dushan dere

   И тъй приключи нашето пътешествие по Душан дере, по-бързо от придвиденото (и отново с обещание да се върнем да си свършим по-качествено работата). Пристигнахме в мястото ни определено за нощувка – село Студен кладенец, доста по-рано от часа, който бяхме заявили, тъй че не бе учудващо, че нашия домакин го нямаше. Но все пак се намирахме в Родопите, при онези невероятни хорица, които толкова много обичам. И как иначе – обаждаме се, че има промяна в плановете ни, но насреща няма хъм-мън, че не била такава уговорката и т.н., ами любезно ни се обяснява къде да намерим ключа за ресторанта и да се обслужим с каквото искаме и скоро ще ни изпратят човек, които да ни настани. Е, как да не си влюбен в тези хорица. Особено като си слънчасал и имаш фрапираща нужда от животоспасяващ елексир. Под „животоспасяващ елексир“ да се разбира – леденостудена биричка. Двойна доза. Демек две бири. 😉 А. компания ми правеше „домакинята“ на къщата – котката на собственика. 28.Studen kladenets

   След 20-ина минути, току-що приключили първата си биричка, дойде брата на хазяина ни за тази вечер. Човека дотича от селото, май забравих да упомена, че реално бяхме отседнали над селото в една от някогашните административни постройки, служели някога на работниците от язовира.  И тъй като имахме много време до мръкване, което не ни се искаше да изкараме в нищоправене, то веднага заразпитвахме за близката крепост за която бяхме подочули. Човека услужливо ни даде указания, като разходката се оказа, че не е дълга и натоварваща. Решихме при това положение преди да търсим да я издирване, първо да си вземем по един студен душ, за да се съвземем от жегата. Междувременно се бе появил и нашия домакин, които също ни обясни подробно маршрута за крепостта.

    За да си спестим 15 минути се качихме в колата преминавайки през язовирната стена и на отсрещната страна, според указанията, където свършваше боровата гора, трябваше да се изкачим до билото. Не ни отне много време да се изкачим до билото, откъдето можеше да хвърлим поглед към Шейтан дере – дерето на река Арда под язовирната стена, приличащо то тук на напукана и изсушена почва, а реално това са изсечени скали високи по няколко метра. От другата страна пък можехме да видим село Рабово. Всъщност крепостта към която се бяхме отправили се води именно в землището на Рабово, а не на по-близкото Студен кладенец, но явно територията им се разделя от течението на река Арда.

                 29.Asara  31.Asara

   И типично в наш стил, достигайки до изоставена стопанска постройка, навлизайки отново в гората, се оказа, че явно не бяхме чули точно указанията на домакина ни. Трябваше да хванем по един черен път в посока язовирната стена, както и направихме, но явно това не бе въпросния път, който ни описаха, тъй като се спуснахме до шосето по което бяхме дошли. Хайде отново нагоре по склона. Стори ми се, че видях друг път, в посока Рабово, но скоро го изоставихме и него – нямаше логика да слизаме по склона надолу и да се отдалечаваме от върха, където би трябвало да е крепостта. Затова решихме да предприемем друга тактика – през гората и право нагоре към върха.32.Asara Точно след 5 минути отново бяхме плувнали в пот от усилията, които трябваше да положим за изкачването по стръмни склон, само и само, за да достигнем до отвесна скала, по която нямаше как се изкачим без да имаме алпинистка екипировка, а и способности. :) 35.AsaraНо нямах намерение да се предавам толкова лесно – вече за деня имахме един провал с неуспеха ни да открием всички водопади по Душан дере.  Затова нова тактика – щяхме да заобиколим скалата в посока обратно на часовниковата стрелка, с надежда да намерим пролука през която да се изкачим на върха. Наложи се отново да навлезем в гората, което не бе много приятно преживяване – трябваше да се провираме под ниски клони, драки и тръни се забиваха по краката ни, жегата бе натрапчива, а и вече се стъмваше. Въобще убедихме се защо именно на това място някога са изградили непристъпна крепост :) … И ха да се предадем и да впишем антирекорд и се озовахме на една пътека. Реших да проверя все пак накъде води, само 5 минути още и ето, че късмета този път ни се усмихна. Бях попаднал на „входа“ към крепостта, но не този който ни бяха описали, а от северната страна на крепостта.

   Половин часовата ни разходка, се проточи до три пъти по толкова, но успяхме да пристигнем в може би най-подходящото време – по залез. Крепостта може да се срещне под няколко имена – може би най-известното е Асара (име което носят и други крепости в Родопите), но е известна още и под името Ефраим. Тя е изградена между непристъпни скали, между които са издигнати крепостните стени, които са били изградени от каменни блокове и хоросан, с дебелина 2 метра и са се извисявали до 6 метра височина. Естественото й местоположение е оформило четири скални кули около които е била обособена вътрешната част цитаделата, която с междинна стена е била отделена от външната част на крепостта.

                 33.Asara  34.Asara

   Твърди се, че крепостта е изпълнявала важна роля за отбраната на Византийската империя в тази част на Източните Родопи, с непристъпността й и с 360 градусовата видимост, която осигурявала на обширния район. Склонен съм да се съглася с тези твърдения, тъй като лично се убедихме, колко труден е достъпа до нея. А гледката, която имахме късмета да видим беше просто неповторима. Залязващото слънце придаваше великолепни розово-лилави оттенъци на водата в язовира. Мисля, че именно след като се сблъскаха с тази „приказка“ – „майната“ и „самодивата“ ми простиха за изподрасканите си крайници и затова че отново дрехите им бяха полепнали от потта, която се наложи да пролеем. :)

                   36.Asara  37.Asara

   Е, бяхме доволни, заслужаваше си всяка драскотина и пролята капка кръв. Мисля, че крепостта е една от задължителните за любителите на подобни забележителности. А, за това пък колко далеч сме били от истината от маршрута, който ни бяха казали, се убедихме там на цитаделата. Ясно се виждаше пътеката, която се спускаше от крепостта до пресъхналата чешма за водопой на селскостопанските животни и оттам по черния път – някакви си 15 минути безгрижно и безболезнено ходене. :)  Доста по-бързо от нашия маршрут. :)

   Прибрахме се уморени, издрани, но доволни и след нов душ, бе време да се насладим на вкусната ни вечеря приготвена ни от страхотния ни домакин Айхан. А, затова колко ме е напекло слънцето през деня, показателно е че аз на човека му казвах на няколко пъти Иван, докато не бях скастрен от  моите дружки. Но пък и човека, се правеше, че не забелязва и не се обиди на бръщолевенията ми. Запознахме се и с останалите гости – две двойки на средна възраст от Добрич и ако си мислех, че ние сме запалени и влюбени в Родопите, то какво да кажа за едните от тях, които споделиха, че от 15 години лятото изкарват минимум по един месец в опознаване на Орфеевите земи. Човека, геодезист по професия и геолог по  хоби, се запалил по откриването на полускъпоценни камъни, на които както се оказа, Родопите са доста богати. Както самия той сподели, толкова много камъни е отнесъл в посока Добрич, че сега започва да ги превозва обратно. Запалил по „камъните“ и своя приятел, с когото бе – адвокат по професия, гадател по хоби. :)IMAG1727  30.Asara

   Много забавни хора – смяхме се на историите за хобито им, за огромни камъни които са мъкнали нагоре-надолу, за странни находки, които са определяли като редки и непознати камъни, а според адвоката са се оказвали … цветни стъкълца от счупено панорамно стъкло на автомобил. Видяхме и личната колекция на домакина ни, който също се оказа ценител на тези камъни и ахнахме, след като ни демонстрира гвоздея на експонатите си – най-обикновен и неугледен камък на  външен вид, но разрязан отвътре бе изцяло розово-лилав като залеза, на който се бяхме насладили малко по-рано. Колко ли такива камъни сме подритвали разхождайки се без да подозираме каква красота крият в недрата си. Е, сдобихме се и с подаръци – всеки от трима ни получи по едно камъче (ахат) за спомен, а пък адвоката ни предначерта и бъдещето – подреди ни в ред как всеки един от нас ще премине под венчилото. Според гадателските му способности „майната“ бе първата, на която предстоеше да чуе „менделсон“ до края на година, след това щял да настъпи моя ред и накрая и „самодивата“ ни да открие своя принц. Ей, ако знае този човек какво ни причини само с това си предсказание – явно „самодивата“ го прие много присърце, че и е отредена да е последна и в последствие при срещите ни все нетърпелива питаше какво става, защо се помайваме и да се разбързваме, че ред си имало.

867px-Coffereading   На сутринта „Адвоката на дявола“ реши да затвърди пророчествата си, като ни накара да изпием  по едно турско кафе, след което отново надникна в бъдещето ни. Така „майната“ се оказа, че я очакват не едно, ами две чавета, и не едно след друго, ами наведнъж или честито на печелившите с близнаци. :) На мен ми каза, че виждал че съм човек, които обичал да пътува… Каква изненада само, все пак се бяхме срещнали в нищото и щеше да е много странно човек, които не обича да пътува да се озове доброволно на такова място. 😉 Другото, което се оказа, че съдбата щяла да ми сервира, е любовта на живота ми. Супер, само дето е малко плашещо, че според виденията му, тя щяла да е черноока и да я срещна на пътя… Изтръпнах направо – нали се сещате онези чернооките дето седят и стопират шофьорите на пътя от кой етнос са и с какво се препитават?! :) Е, поне се утешавах, че не ми каза, че с любовта на живота ми може да си носим дрехите и обувките и ще сме от един пол. :) На „самодивата“ в чашата и за кафе видя, че и предстои да отиде на сватба и да хване букета … е, пак добре, че не и каза, че ще „гушне букета“. :) Но тъй като явно тя бе най-скептична относно „оракулските“ му способности, адвоката се зае да я убеждава с друг номер – накара я, да напише името на момъка по който въздиша на едно листче, което да не показва на никого и като се падна едно писане на рождени дати, събиране, изваждане на цифри, казване на заклинания, че накрая дори я накара да изхвърли и листчето в тоалетната…39.Sheitan dere И след това и заби името, което бе написала. :) Но тук няма да го упоменаваме, някой да не се припознае и да не се получи неудобно за нашата „самодива“. 😉 И на домакина ни не му се размина и той кафе пи и неговото бъдеще биде разкрито. Каза и отсече нашия врач (да се надяваме, че врач е мъжкия род на врачка), че е имал някаква гостенка човека, която доста му се е огледала и некакви мераци имала( абе за шаврантия ми се стори, че говори ) и че пак щяла да дойде… Май той остана най-доволен от предсказанията. :)

   Разделихме се със смях с тези хора – на тях им предстоеше разходка с лодка в язовира, а на нас да слезем да разгледаме Шейтан дере, известен още като Дяволския каньон. Това е еднокилометровия участък на реката под язовирната стена. Пътеката бе точно до разширението на пътя, образуващо малък паркинг, където бяхме оставили колата. Може да се ориентирате по табелата посочваща „абразивните кладенци“. Това е друго име на същото място, ама малко по-научното.

                    40.Sheitan dere  41.Sheitan dere

   Спуснахме се към реката и скоро видяхме ясно защо хората някога са кръстили това място като създадено от Шейтана, тоест от Дявола. Коритото на реката не се виждаше, бяхме попаднали сред скален пейзаж, в който се забелязваха процепи в скалите. А реката, само можеше да се чуе – до момента в който надникнахме в процепите и я видяхме да се провира измежду отсечените скали. В продължение на мнооого години някогашните буйни потоци на река Арда носили по-твърди части, които сблъсквайки се в скалите започнали постепенно да ги изяждат и да образуват вдлъбнатини и да се образува този разлом. Именно тези вдлъбнатини са така наречените „абразивни кладенци“, които може да са с големина от няколко десетки сантиметра, до десетки метри.

                    42.Sheitan dere  44.Sheitan dere

   А, надникването в процепите си е тръпка – все пак става дума за височина до 25 метра. Народния фолклор не случайно е дало името Шейтан дере на този каньон. Всеки който е паднал в тези кладенци, не е излязъл от там нито жив, нито мъртъв. Казват хората, че само дявола може да създаде толкова красиво, но същевремнно и опасно място, за да може Шейтана да примамва хората в подземното царство.

                    45.Sheitan dere  49.Sheitan dere

   Мястото е различно и наистина красиво по свой особен начин. Има нещо наистина привлекателно в бучащите проломи, които сякаш омагьосват и не можеш да откъснеш очи от бездната отдолу. Но пък може да оставиш и въображението си да се вихри. Аз лично в тези процепи даже успях да разпозная изображението на птица.

51.Sheitan dere

   Макар че отново бяхме избрали супер жарък ден за обикаляне в каманака, то от компанията нямаше недоволни. Имаше изненадани, включително и аз, май никой не очакваше да попадне на подобна гледка. Но пък ето и затова Арда е моята любимка – толкова многолика и неповторима. О, препоръчвам тази разходка до язовирната скала с две ръце.

    А пък и да се изправиш пред язовирна стена висока 68 метра, широка 350 метра, също си е тръпка. Историята разказва, че това чутовищно съоръжение е изграждно в течение на 4 години в периода 1954-1958г. В някои класации язовира зад тази стена, се води втория по големина в България. Но при тези класации, след безспорния лидер язовир Искър, се получава някакво разминаване според това кой-какво мери и измерва – едните територията и площта на язовирите, а други обема на водата които се събира. :) Между другото той е и първия построен от така наречената от мен „Света Тройца“ по поречието на Арда – яз. Кърджали, Студен кладенец и Ивайловград. Винаги съм гледал на тези язовирни стени с някакво страхопочитание и ми е изглеждало направо нереално да удържат толкова много вода, но ако добавит още няколко цифри за дебелината на стената, която в основата си е, забележете, цели 61 метра и свивайки се до „едва“ 8-те метра в короната й.  И въпреки внушителността на тези цифри, то те не се доближават въобще до чувството, колко сме незначителни стоейки под това чудовищно произведение на хидростроителната мисъл.

                    52.Sheitan dere  IMAG1804

   Не бързахме и с обратния път назад – продължавахме да се любуваме на този лунен пейзаж ширнал се пред нас. Мислех си, какво ли би било, ако можеше да видим тези скали, по времето когато се изпускат водите от язовира. Дали водата успяваше да изпълни цепнатините? Дали успяваше да скрие с водна пелена този пролом в скалите, които някога са се образували от застиналата лава на отдавна угасналия вулкан Света Илия? Но пък доста вода ще е нужна, за да изпълни дълбоките цепнатини и да  го залее…

                    53.Sheitan dere  54.Sheitan dere

   Някога имало обичай, в който смелчагите прескачали над дълбоките цепнатини, а защо ли? Доказвали ли са смелостта си, мъжеството си, знаем ли ги… И макар че на места „отсрещния бряг“ да изглеждат примамливо близо, то бих се пробвал да прескоча само ако по петите ме следва развилняла се мечка стръвница. Или ако от другата страна ме чака… Е, ще го запазя в тайна 😉

                    55.Sheitan dere  56.Sheitan dere

   Тъй като имахме още много време, решихме да проучим какво още може да видим в околността. И докато моите спътнички проучваха на телефоните си възможни цели, аз най-накрая се заех да сменя крушката на фара на колата си. Нали все пак бях обещал на полицаите, а и не се знаеше по кое време ще се прибираме и ако щеше да е по-тъмно нямаше да е приятно нито за мен, нито за другите участници в движението.  Само дето се оказа, че на мен ми трябваше доста повече време да се преборя с крушката, отколкото на тях да определят посоката на следващата ни дестинация.

   В землището на близкото с.Пчелари трябваше да има някаква скална гробница. Поехме нататък, но пътьом не намерихме никакъв знак къде се е скрила. Затова и спряхме в селото, където мъжете на „мегдана“ пиеха кафето си, а повечето дори бяха преминали на разхлаждаща бира. Питахме ги за гробницата и повечето ни гледаха, все едно едно сме някакви луди. Все пак намери се един човечец, които да ни каже, че имало нещо си, само че то не се намира около селото, а трябваше да продължим по пътя към с.Долно Черковище, като на спускането в дясно трябваше да се оглеждаме за отбивка за черен път, които води до това което търсим. Успяхме да видим въпросното разклонение, на него има леко разширение на пътя и знак за паркинг. Нарамихме леките ранички, пълни предимно с вода и макар че една обрасла беседка да подсказваше, че от тук именно е минавал маршрута, скоро се отказахме от намерението си да намерим гробницата-черните пътища се преплитаха в нивите наоколо, а жегата бе просто убийствена, за да се скитаме неориентирани.

   Но бяхме само на има-няма километър от друга местна забележителност – Кован кая, тъй че нямаше да си тръгнем капо. Спуснахме се да се полюбуваме на една от най-големите скали с тракийски ниши по нашите земи. Казват, че там са издълбани над 100 трапецовидни ниши, за които и до днес се спори дали са използвани от простолюдието за полагане на урните на мъртвите. За мъртъвците на аристокрацията са били скалните гробници разбира се. Дето се вика още от древността някой са били по-равни от другите. Според друга теория обаче, нишите са издълбавани в твърдите скали, за извършване на определени ритуали към божествата почитани от траките. Какво е точно, едва ли някога ще се разбере, но определено на мен ми направи впечатление, че макар и да нямаше почти никакво движение по пътя, няколкото коли които не бяха с местната „хюстънска“ (демек хасковка) регистрация, въобще и не си направиха труда да спрат и да огледат, този „скален кошер“, а скалата се намира току на самото шосе. Явно, близкия хотелски комплекс бе доста по притегателно място от Кован кая – мнооого жалко. Но не така бе за нашата групичка, не така е за всички ентусиасти…

                    57.Kovan kaya  58.Kovan kaya

   И в края на нашето пътуване осъзнахме колко много са ни липсвали природата и хората на Родопите. И още преди Пловдив вече бяхме решени с „майната“ да се върнем възможно най-скоро. И не за ден-два, а да направим ежегодното си по-продължително пътуване по тези ширини. Завръщайки се на работа, колегите ми ме се чудеха, защо се подсмихвам и съм толкова весел след това пътуване. А, как да не съм след вече броях часовете и чертаех плановете за завръщането ни в Родопите. 😉