Бившото школо, на китно родопско селце Вишнево, затворено от години поради липсата на дечица, но днес превърнато от двама ентусиасти в уютно хотелче, ще ни приюти тази вечер.
Чудно местенце със страхотни гледки, готово да подслони всеки „изгубил се“ пътник.
Това с изгубването е шега разбира се, но истината е, че много малко хора прескачат до тук. Мястото е непознато, а то уверявам ви, е вълшебно.
Да си тук по залез е прекрасно. Нюансите на скриващото се слънчице успокояват, а във въздуха витае усещане за нещо живо, за свобода.
Без огради, без зидове, пред нас е единствено любимата ни, необятна Родопа планина. Обичаме те Родопа.
Домакините ни посрещнаха, настаниха, отрупаха масата с любимите нам родопски манджички (бобена салатка, пататник, родопска баница – по известна като родопски клин и още много вкусотии) и си тръгнаха. А на изпроводяк ни рекоха: „Обслужвайте се, всичко е на ваше разположение, а на сутринта живи и здрави ще се разплатим“.
Какво да кажа за тези думи, те говорят много за хората по тия места, за тяхното гостоприемство и доброта. Де да бяха всички, като тях!
Искам да кажа и няколко думи за родопската кухня, която обожавам. Тя е простичка. Пърженето почти не е познато. Продуктите са свежи и вкусни, най- често откъснати от собствената градина на домакинята. А ястията, те са невероятни. Комбинации всякакви – картофите с фасула, лещата и алабаша, зелето с ориза, а към сърми от кисело зеле се добавя саздърма. Горски плодове, диви гъби и билките са също част от това кулинарно пиршество. Някои съчетания могат да звучат странно, но крайният резултата е много, много големи вкусотии. А за родопското кисело млекце, сиренце и течен кашкавал по- добре да не отварям дума, че ми се наслюмчиха устата.
Заспах почти веднага и спах непробудно. Чудо. От въздуха ли ще да е, от храната ли, не знам, а и няма какво да го мисля. Важното след такива нощи е, че на сутринта се чувствам прекрасно, зареден и готов за нови лудории.
Така се случи и този път. Събудих се рано. Тук бързо се наспива човек, а и нещо не ме свърташе. И имало защо! Ако вчерашната гледка ме бе впечатлила, то днешната ме остави без дъх – облачета бяха покрили цялата планина. Но не буреносни, а бели и пухкави, нежни и чисти. Върховете ту се показваха, надничайки колебливо зад тях, ту се скриваха срамежливи.
Чист въздух, тишина, нереално усещане, някак тайнствено и могъщо. А на фона на тази красота, девойка, правеше йога, медитираше. Скокнах и изтичах навън и аз гимнастика да правя, но все нещо ме разсейваше, я девойката, я приказната гледка. А моите другари, които си мислех, че все още са по леглата, се превиваха от смях, наблюдавайки моите нескопосани движения от прозорчето на стаята. Дори снимки са ми направили гаднярчетата.
След „физарядката“, дойде ред и на закуската, която нашите домакини вече бяха приготвили. Каквото ти душа иска – качамак, родопски палачинки (марудници им викали тук) – едни такива дебели, които се оказа, че не на тиган се приготвяли, а на родопски сач. Ти да видиш! И домашно сладко и сиренце. А горещият билков чай, в комбинация със свежият полъх на вятъра и чудната гледка ме заредиха за седмици напред. Затворих очи и си пожелах този момент никога да не свършва. Магията на Родопите ме бе обзела.
Но, всичко си има край, а и планове за днес крояхме. Желанието ни бе да се спуснем пешком до един от най-известните мостове на река Арда – Дяволският. Пътеката, която тръгваше от нашето селце, се оказа с продължителност от около 4 часа в посока, а нашето време за днес бе кът (чак до гръцко трябваше да слезнем), та затова решихме да прескочим до съседното село – Гълъбово, и така да съкратим част от времетраенето.
Речено, сторено. Палнахме Филката и газ към Гълъбово. Селцето се бе пробудило, животните вече пасяха на воля, а хорицата бяха наизлезнали и всеки се бе захванал с ежедневните си задачки. 
Тук лятото не се почива, тук се работи. Подготвят се за зимата (храна за животните, дърва за огрев и всичко необходимо за студените зимни месеци), че дойде ли тя преспи затрупват пътищата, магазините затварят и каквото си си приготвил от лятото това е. Зимата комините започват да пушат, пекат се вкусотии, вадят се туршийките, изсушените мезета, червеното винце и ракийката. Навън не се илиза. Само дърва да има. Родопчани могат да прекарат месеци затрупани в преспи.
Шегувам се естествено. Положението в този край хич не е чак толкова бедствено, колкото го описвам. Напротив, пътищата са хубави, поддържани, а магазините подредени и пълни със стока. А и зимата си е един чудесен сезон. Въпреки, че да си кажа честно се замечтах, така да си поживея няколко месеца само на хапване и пийване, размисли и остроумия. Единственото, което ми трябва е да съм заобграден от хубави хора, а на масата да има домашно червено винце и вкусно родопско суджуче. Леелеее, вярно се размечтах.
Много ми е уютно в родопските селца, далеч от шума и драмата на големите градове. Спокойно ми е. А хората са невероятни, и въпреки че са затрупани с работа, винаги са готови да помогнат, да разкажат, да поседнат и да си поговорят с теб. На тях им липсва компания, си мисля аз, на нас пък историите им са ни интересни. И така, взаимно си помагаме.
Гълъбово ме изненада. Селцето притежаваше собствен информационен център, който не само го имаше, но и работеше. Мила, усмихната женица ни даде насоки, от къде да преминем и как да открием търсената от нас пътека.
А тя започна чудно, покрай старите каменни къщурки, дамове и сайвани, през нивите на гълъбовчани, та така чак до гората. А след това замириса на бор, смола и билки. Иглички и малки шишарки бяха нападали по земята и правеха пътечката мека и приятна. И за разлика от много други, чието начало винаги е рязко нагоре и още от първата крачка започваш да драпаш и пуфтиш, тази ни предлагаше обратната гледна точка – бързо и стремглаво спускане, директно към реката. Но след обед! А, бе нека не го мислим следобеда още от сега.
Днес научихме нещо интересно и за камъните. Нашата дружка – „Смолянската пипируда“ се оказа много добре информирана на тази тема. Или си е имала някое гадже любител навремето или самата тя бе обикаляла по баирите в търсене на находки. Та от нея научихме, че Родопа планина крие много тайни (не че не го знаехме и преди де) и че камъните, които виждаме по земята, всъщност не са обикновенни камъни, а замаскирани минерали, кристали и полускъпоценни камъни. Разчупиш ли ги и пред теб се откриват невероятни красоти. Нямаше как да не пробваме и ние. Всеки награби по камък и започна да го блъска в земята, в опит да открие неоткритото. Много скоро обаче осъзнахме, че както от всяко дърво свирка не става, така и от всеки камък минерал не изскача. Човек трябва да знае, къде да търси и кое камъче да погали. Има ги в изобилие, но си стоят скрити от незнайковците като нас.
И така, в игри и закачки се спускаме надолу по баира, докато пред нас се появи разклонение с няколко табели. Ами сега! Не бяхме подготвени за това. Нашата цел се намира някъде в ниското, но в дясно, пред нас се открива нова алтернатива – Гидика – 
Тракийско светилище. Какво ли е пък туй? В такива моменти не му мислим много много. Не знам защо, но се встрани от главните пътечки ни влече – през шубраците, камънаците и трънаците.
Е, истината е, че този път си имаше пътечка. Хубава, широка, със сковани дървени пейчици покрай нея. Пътечка, която се спускаше стремглаво надолу, през изсъхналата борова гора, и която за не повече от 30-40 минути ни отведе до така нареченото Тракийско светилище. Това с времето винаги ми е било странно, защото в такива моменти надали някой си гледа часовника. А аз дори нямам такъв. Но нека се върнем на светилището или по- точно казано на останките от него.
Странно място. Единственото хубаво бе, че пред нас се откри страхотна гледка към един от меандрите на река Арда, ждрелото и отсрещните склонове и хълмове. Някога тук е имало нещо (някъде прочетох за параклис), но днес пред нас бяха само няколко камъка, които хич не ми изглеждаха древни и една чудна „маса“ (моя измишльотина) във формата на полумесец с няколко снимки на монети върху нея, в чийто център ако застане човек би трябвало да види на отсрещният баир друго едно тракийско светилище -„Карабурун“. 
Сега пиша всичко това, защото прочетох няколко реда за историята на мястото, но тогава бая й се чудихме на масата. И ни светилище видяхме, ни параклис.
Пълното наименование на местността е „Чуката на Гидика“. Изписват Гидка с главна буква, което ме наведе на име, прякор или нещо подобно. Но като се поровичках, открих че думата гидик има безброй значения. От „работилница, дюкян “, през „занятие, професия“, „прелез“, „хубав“ или „дребна покъщнина“. Естествено има си и хиляди производни, които те въвличат в още по-сериозна дилема. Затова спирам до тук. Така или иначе в нашият случай, май нито едно от тълкуванията не върши работа. А за хората, които се питат що е то „чука“, ще кажа, че това е камениста, незаселена височина.
Като цяло, малко съжалихме за посещението на така наречената Чука, защото освен, че не усетихме мястото, не ни предлагаше и пряка пътечка към реката, която се виеше под нас. От едната страна пътят ни преграждаха внушителните, отвестни скали, а от другата пък ни спираше гората, която в тази част беше като след цунами, дървета се бяха разхвърчали във всички посоки преграждайки ни пътят надолу. Не че нямаше да успеем, но щяхме да се позабавим, а и най-много някоя травма да направим. Затова решихме, колкото и да не ни се искаше, да се изкачим обратно до разклона, а от там да се спуснем по царската пътека.
Връщането се оказа тежичко. Не ми се мисли, какво ще става по-късно през деня. Все пак издрапахме някак, но сигурен съм, че всеки псуваше на ум за решението, което бяхме взели. Но няма какво да го мислим вече. „Минало, заминало“, са казали хората. Научихме си урока. Това е за днес, повече отбивки няма да правим. И се спуснахме отново надолу, през високата папрат и покрай малко поточе, където се разхладихме и починахме за минутка-две.
И както винаги се случва, ново изкушение се появи на хоризонта или по-скоро в дясно от нас. Между рехавата решетка от борове се откри пространство, чухме ромона на реката и както се бяхме зарекли днес повече да не се отбиваме никъде, така нещо ни дръпна и на тази част да хвърлим бърз поглед.
Този път не съжалихме. И въпреки, че огромни камъни, скали и котли, препречваха пътя ни, мястото беше диво и неземно красиво, а в далечината се виждаше и търсеното от нас „мостче“.
Постояхме, наслаждавайки се на тишината, реката и приказните гледки и когато ни напече сериозно, отново се гмурнахме в гората.
И не след дълго, след поредното завойче в гората пред нас се откри в цялата си прелест Шейтан кюприя, или по известен нам, като Дяволският мост. И ако по пътечката спускаща се от Гълъбово не се виждаше жива душа, то на изградените около моста беседки, барбекюта и пейки, бе пълно. Едни си правеха снимки, други хапваха, дечица тичаха около реката. И ако до момента чувахме само песента на птиците и ромона на реката, то тук ждрелото се огласяше от каква ли не музика, звуци и викове.
Това, че по-голяма част от посетителите предпочитат лесният и достъпен с автомобил подход през обезлюденото село Дядовци, няма нищо лошо. 
Но само, като се замислих, колко мистично и тайствено би било да излезнем от гората и срещу нас, ей така от нищото, недостъпен и сам, да изскочи Дяволският мост. Лелееее, вълшебно.
Красавец се оказа Шейтан кюприя. Построен преди новата ера от римляните, като част от античният път „Via Egnatia“ – свързващ Горнотракийската низина с Беломорска Тракия и Егейско море. Неколкократно разрушаван, но и възстановяван, като за последно това е станало в началото на 16 век по заповед на султан Селим І, който желаел да възстанови търговските връзки между тези две географски области.
Странно е че днес, близо 5 век след последното му реновиране, той е като нов, перфектен, недокоснат от ветровете, немоделиран от водата, непроменен от стихиите. На какво ли се дължи всичко това? Може би в легендите ще открием истината. А такива, не е като да няма:
- Едно от преданията например гласи, че по време на Османското робство в България един от турските големци се влюбил в млада българска девойка и решил да я направи част от своя харем.
Нашето момиче обаче, разбирайки за намеренията му, побягнало към гората, в планината да търси спасение. И така, тичайки стигнала до реката и до моста. Решила да скочи от него и да се удави в буйните тогава води на Арда. Турците препускали на коне след нея и не им било трудно да я настигнат. Наближавайки моста обаче, те спрели уплашени. Точно в средата, под централния свод във водите на реката, видели дяволско отражение – лицето и рогата на Дявола. Изплашени, те побягнали, а момичето било спасено. От тогава мостът носи името “Дяволски”. - Други пък разказват, че в миналото Арда била могъща река. И че години наред местните жители се опитвали да вдигнат мост между двата бряга, но всеки път буйните води разрушавали всичко, направено от хората. Дошло време, когато строителите решили да се откажат, приемайки, че мястото е прокълнато. Тогава с неосъществимата задача се заел млад майстор. Той бил готов на всичко, дори да пожертва любимата си, като вгради сянката й в съоръжението, но само и само да издигне така желаният мост. И тогава ненадейно се явил Дяволът, който разкрил на майстора тайната на устойчивото строителство, но срещу това му поставил условия. За да бъде мостът здрав и вечен, младият майстор трябвало да изобрази лика на Сатаната. А изображението трябвало да бъде едновременно видимо и в същият момент невидимо, да можело да се докосне и въпреки това да не е материализирано. Даденият срок бил 40 дни. При неизпълнение на уговореното Лукавият щял да вземе душата и на майстора, и на неговата невеста. За почуда на всички, включително и на Дявола, зидарят изпълнил всички условия в срок. Скоро след това обаче се споминал и тайната на строежа така и не била разкрита.
Много хора са се чудили през годините, къде се крие ликът, който ту се вижда, ту не се вижда, който може да се докосне, а всъщност не е материализиран. Много теории има, но най-близо поне според мен е идеята, че това е скалата, точно под централния свод. Едната половина на която е над водата, а другата под вода. Идеално огледално отражение. А образът на Дявола може да се види само в един, единствен момент от деня – между 11.00 и 12.00 часа и то при слънчево време, и то ако наклоним глава и използваме част от въображение си. И тогава, можем и да видим рогата, очите, а защо не и цялата физиономия на Сатаната.
Това беше легендата, която бях чувал и аз, и която ме провокира да се пробвам и аз да направя снимката с ликът на Лукавия. Първо опитах отдолу – нищо не се получи. После се изкачих и по стръмните, трънливи склонове, където сигурен съм човешки крак не бе стъпвал, за да си пробвам късмета. Уж ъгъла да изменя, светлината да е по-добра и тем подобни ти му работи, където само по дебелите книги ги пише. За съжаление, катереното също не помогна. За малко бе превалило обяд и май бях пропуснал момента. Въртях се, суетях се и докато моите приятели си почиваха аз опитвах какви ли не варианти, но желаното фото не се появяваше. Не знам дали времето не бе с мен или незнаех къде да застана, но крайният резултат все не ме задоволяваше, нито кръг се получваше нито камъкът се виждаше, ни рога, ни Дявол. И така докато не ми писна. Все пак си обещах някой ден да се върна и отново да се пробвам да мерна този образ, а защо не и да го заснема.
Присъединих се към компанията на моите приятели, които вече бяха опънали софрата. Хапнахме, починахме за кратко и хайде нагоре по „баирчето“. А на тръгване се зарекохме да я караме айляшката, да не бързаме, време има.
Да, ама не. Накрая май ще се окаже, че само си говорим и обещаваме, защото изкачването ни хич не беше айляшко и причината за това не бе само една. Първо дойдоха буреностните облаци, които надвиснаха над нас и които ни подсказваха, че скоро ще гърми и трещи и че е добре да сме се прибрали или поне наближили до селцето и колата. А после дойдоха и германците. Незнайно как попаднали тук, появиха се от нищото и ей така на майтам си ни разминаха, все едно че бяхме спряли. Спогледахме се и си казахаме. „Няма да им се даваме на тия я“.
И така газ нагоре, движихме се по-бързо дори от сутринта, но не за дълго, защото тия германчета умора нямаха, а ние на едно от поредните по-стръмни баирчета, изпокапахме, изплезихме език, а и в този момент заваля. Вече нямаше за къде да бързаме, не можехме да ги настигнем, а и вече бяхме подобаващо мокри, затова се върнахме отново на старото лежерно темпо и започнахме да се забавляваме и радваме на топлите дъждовни капки. Прекрасно е. Гората замириса още по- приятно. Да, пързаляхме се в калта, падахме, но беше весело, различно и някак по детски забавно. Отдавна исках да попадна в такава ситуация, да не се крия от дъжда, а да го оставя да ме облее, да му се радвам и да му се усмихвам, а не да му се цупя.
Излизайки от гората, отново преминахме покрай овчарниците, по каменната пътечка, сгушените къщички, та чак до информационният център, където бяхме оставили Филката. 
Немците, вече се бяха намърдали в тяхната кола, от която се носеше силна музика, аромат на мокри дрехи, марихуана и още нещо.
Ние също се преоблякохме, но само двама от нас смениха мокрите дрехи със сухи, а останалите двама надянахме по една чудна родопска носия, която центърът предлагаше за своите посетители. Тук всеки, който желае, може не само да се запознае с историята, нравите и обичаите на родопчани, а да положи калпак, грабне гега и обуе потури и поне за кратко да заприлича на един от тях.
Чуден завършек на една прекрасна, стръмна и мокра разходка.
Тази вечер щяхме да нощувме в Златоград, но преди да поемем натам бяхме планирали да отскочим и до скалните ниши до Ардино, още едно тайствено и завладяващо местенце, което бе наблизо.
„Орлови скали“ – тракийско скално светилище на цели 2500 години, неизвестно защо наричано днес така. Някога във времето на соца, според мен нещо се е объркало, защото за местните това си е Гарванов камък. Tакъв е превода и на две от по-старите имена на скалата – „Кузгун кая“ и „Картал кая“. 
Какво не им харесало на соц лидерите и защо са променили името си остава загадка. Загадка остава и предназначение на нишите. Знае се, че са издълбани от човешка ръка и се предполага, че в тях са били поставяни погребални урни. И докато гробниците били отредени за владетелите и приближените им, то скалните трапецовидни ниши били за обикновените хорица. Но защо тогава са намирани празни? Може би са ограбени? Или пък всички тези догатки нямат нищо общо с действителността. Не знам отговора, а и не се наемам да гадая. На мен си ми харесват, карат ме да се замисля, връщат ме назад във времето.
Правейки снимки на внушителната скала, изведнъж „Смолянската пипируда“ изкрещя: „Виждам лице в скалата“. Естествено, ние само и се усмихнахме и й рекохме, че слънчицето я е напекло, но тя настоя да ни покаже. Нямаше как да й откажем, затова всички се изредихме пред малкото екранче. А от него ни наблюдаваше мъж с дълга брада и коса и притворени очи. Стреснахме се. Пулихме се, пипахме скалата, но така и не разбрахме дали е дело на човешка ръка, творение на Природата или проекция на нашето въобръжение. И друг път сме виждали, какви ли не картини и изображения, но никога не сме можели да си отговорим чие дело са те. Можем само да гадаем.
Времето напредваше, а Златоград бе далеч, затова оставихме стареца затворен в скалата, сбогувахме се с нишите и скокнахме в колата.
На път за най-южният ни град, нова случка приповдигна настроението ни. През прозореца на колата мернах две малки лисичета и веднага изкрещях на Парфюмето „Сприиии“. Без колебание, той наби спирачките, а аз изкочих навън с надеждата те все още да са там. 
Приближих се бавничко и когато го видях се ухилих до уши. Малкият рижко беше там, стоеше и ме гледаше любопитно. Останах без дъх. Не че не съм виждал друг път, но в този момент все едно между нас имаше контакт, бе истинско, все едно си говорехме. Чудех се да снимам ли или да му се радвам. Не се приближих повече, направих само една снимка и останах на място, да му се наслаждавам. Чудно. В такива моменти се чувствам различно, като че ли съм част от всичко, което ме заобикаля, една неразделна част. Чувствам се, все едно съм там където трябва, чувствам се щастлив.
Нямаше как да не изиграя и танца на щастието, след като се сбогувах с малчугана, а моите приятели се смяха и забавляваха заедно с мен. Това още повече ме кара да се усмихвам и вдетинявам. 
Това са моментите, в които се чувствам истински жив.
Ето ни и в Златоград – градът на Дельо войвода – Родопският Крали Марко.
„Деля го куршум не фата, Деля го сабя не сече“, са казвали хората. Смятан бил за неуловим. Можел е да бъде убит само от сребърен куршум. Легендата разказва, че точно така се е и случило. Възрастна жена, заставена от враговете му, измолила от него сребърна пара, от която излели смъртоностният куршум, с който го убили от засада.
Не знам дали градът е най-известен с хайдутина, но моята първата асоциация, а може би и на всеки друг, когато чуе името Златоград, е свързана с благородният метал. Но истината е, че тук злато няма. И ако все пак по някакъв начин можем да свържем името на града с думата злато, то в случаят не става въпрос за жълтото, а за зеленото „злато“ – тютюнът, който дълги години е бил основен поминък в този край.
Не е бил само тютюнът, разбира се. Златоград се е славел и със своите майстори занаятчии. Какво ли не се произвеждало тук, какво ли не процъфтявало – тъкачеството, гайтанджийството, мутафчийството, терзийството, сарачеството, абаджийството……… Хората от околните села идвали на пазар в Беловидово (старото име на града), а кервани с платове, облекла и кожи поемали за Беломорието.
И днес в стария град могат да се видят малките дюкянчета и работилнички, реставрирани, работещи. Един цървули шие, друг оръжия кове, трети калпаци прави, носии, съдове, геги и какво ли още не. 
Радост за окото.
А разхождайки се по чудните павирани улички, между старите каменни къщурки с циклени покриви, ние се пренесохме в едно по старо време, във времето когато градът е изживявал своя рацвет.
Нямаше как да пропуснем да си поговорим и с местните, които ни разказаха историята на Златоград, за първенците му, посетихме първото училище, най-страта църквата и естествено едно ароматно ухаещо кръчме, където се насладихме за пореден път на чудните родопски гозби.
Ооо, щях да пропусна въртяното кафе на пясък. Приготвихани го за всеки индивидуално, за да може да се запази каймакът. Поднесоха ни го с чаша вода и парченце локум, което по стара турска традиция трябваше да изядем накрая за подслаждане на устата. А утайката, използвахме да предскажем бъдещето. И о, каква изненада, отново път ни се падна, приказни места ще посетим, с добри и усмихнати хора ще се запознаем.
Да, на много места не сме били……но са ни в списъка!