Беклемето – х.Ехо – Клисура – I част

   Беше време за поредния уикенд и съответно и за поредното пътешествие до някое райско кътче в нашата любима България. По идея на една наша приятелка, която бе и организаторка на нашето събиране решихме да поемем по маршрута Беклемето – хижа Козята стена – хижа Ехо и на другия ден да се върнем обратно. И ако повечето ни пътешествия през годината, бяха доста спонтанни и решени в последния момент, то това бе едно от тези, които бяха планувани значително по-рано – поне месец предварително. Отново бе събрана една добра група от над 20-ет човека, половината от които не познавах и имах щастието да се запозная там. Организаторката ни, много бойна и яка дупничанка, бе определила старта на пътешествието ни да започне от една софийска бензиностанция, на която трябваше да се съберем всички и заедно да поемем с автомобили към Беклемето. Така отново станал преди часовника, както всеки път когато ми предстой интересно пътуване, измих зъбите и очите, грабнах раница и щеките и „дим да ме няма“. Не зная за вас, но лично аз си имам едно правило, когато ще съм шофьор на някое пътуване – задължително минавам да събирам хората от домовете им. Зная, че е много по-удобно да определя някой сборен пункт и набързо да събера цялата група, но лично аз много мразя, някой да изяви желание да ми е шофьор и да ми каже „Ела на светофара на Горубляне, от там ще тръгнем.“ За да стане по-ясно какво имам предвид, то това е все едно да съм в Карлово и да ми кажат тръгваме от Сопот, или да съм в Разлог, а тръгването ми да е от Банско. Е, не е далеч, ама някакси не е и много близо. И въоръжен с ентусиазъм и нетърпение, тръгнах петнайсет минути по-рано, спрях да заредя на една бензиностанция (въпреки, че щяхме да спрем за срещата си отново на друга) и станало вече време се насочих към първия от списъка ми „пасажер. Забавлението започна още като взехме последния пасажер на нашия автомобил – приятелка, която се появи с един сак в едната ръка и две фешън торбички в другата. Очудени, я питахме дали по този начин смята да ходи, все пак ни очакваше няколко часов поход до хижа в нищото както се казва. Тя обаче, съвсем непринудено отговори с едно „Да“. Един от нас, я попита какво носи, толкова – оказа се, че в сака има рокля, а сигурно и някои друг по-засукан тоалет. Успяхме да направим още по-опулени физиономии. Зададохме и съвсем резонния въпрос, дали е наясно къде отива. Отговорът ни довърши. На разходка и после в хотела… Е, явно макар да течеше организация от над месец време, то имаше някъде проблем с комуникацията. Разбира се, разяснихме и каква е идеята, но след първоначалния шок, който изпита тази „калена“ мацка каза „Какво пък толкова“, качи се в колата и всички смеейки се от все сърце се насочихме към срещата ни с останалите автомобили. И точно ни бе попреминал смеха и ето, че бе време да се посмеем на мой гръб, пристигайки на бензиностанцията. В кариерата ми на шофьор имам два много съществени проблема – единият е „спящите“ или „легналите“ полицаи, които въобще не отразявам без значение, дали са доста гърбави, бели, червени, зелени и т.н. Другият ми проблем са бензиностанциите – те са си просто бензиностанции за мен, а не както за повечето хора „Лук Ойл“, „ОМВ“-и, „Шел“, „ЕКО“ и т.н. Хич, не си правя труд да ги помня и като ми се налага да заредя, просто спирам на първата, която ми се изпречи – на всяка една от тях има гориво, тоалетна,  тонизиращи напитки. Е, вече сигурно сте наясно, че така като достигнахме бензиностанцията, почакахме 10-ина минути в чудене къде са другите и … се оказа, че не съм на съответната бензиностанция – вместо да съм бил на „еди коя си“, аз съм поспрял няколко километра по-рано на „някоя си“ друга.

1.

   По принцип някаква подробност, но в случая доста съществена. Хайде нова порция искрен, че чак истеричен смях в колата ни заля и ако не друго, то вече на истинската ни среща, членовете на нашия автомобил, бяха най-усмихнатите и разбудените, за разликата от другите, които току-що вземаха да се разбуждат. И ето най-накрая групата ни от 22-ма се събра, като за първи път от много време насам, не познавах поне половината от тези хора. Понякога е хубаво да не си сред организаторите – така се запознаваш с нови хора. Вече заредени с дозата си кофеин, на която сме привикнали, за да се събуждаме, бе време да тръгнем по Подбалканския път в посока Беклемето, откъдето започваше нашия празник за очите и мъката за краката ни. По пътя успях обаче и леко да се изнервя на един от шофьорите ни в групата, който бе с по-нов и по-хубав автомобил и както често се случва, сякаш в неговите очи, това му даваше право да е с предимство във всички ситуации и за него правилата на движение да са по-различни от записаните в Правилника за движение. По пътя успях да го засека, защото явно в неговия правилник е записано, че този, в чийто автомобил са „заключени“ повече „коне“ е с предимство, направи няколко рискови изпреварвания и макар че толкова бързаше, то при село Кърнаре, в което отбихме към Троянския проход (Беклемето), то в един момент въпросния „бързак“ отново се озова зад мен – от толкова бързане или поради някаква друга причина, но явно бе пропуснал отбивката и му се беше наложило да се връща към верния път. Но като пиша, че се е „върнал по верния път“, недейте си мисли, че с това имам предвид и зачитане на  действащия закон за движение по пътищата – напротив отново предприе рисково изпреварване в един завой без видимост, като се вклини между мен и друг шофьор на групата ни и докато стигнем до върха на прохода, непрестанно кара плътно зад него и като съм тръгнал с образните сравнения, за да изобразя нагледно, колко близо караше и притискаше другия ни шофьор, ще кажа, че ако бяха на два коня, то предния щеше да усеща дъха на този зад него – толкова близо се беше лепнал. И за какво бе това бързане – идея си нямам, тъй като колкото и по-бързо да беше пристигнал, пак щяхме да тръгнем към хижата едва след като всички се съберем. Разказвам подробно тази тривиална история, във връзка с една моя, теория да я наречем. А, тя е че когато хората се озоват в планината, сред природата, то стават по-добри, по-човечни. Дали според вас, след като слязохме от автомобилите си и поехме по билото на Стара планина, същия този човек, пришпорваше останалите, минаваше покрай нас докато бяхме на някой стръмен и хлъзгав склон с риск да ни бутне в някоя урва и т.н. Предполагам, че се досещате за отговора, а даже след като пътьом случихме и на несгода от страна на времето, то същия този човек проявяваше бащинска загриженост към останали членове на групата.

   Но пристигнали до отправната ни точка за пешеходния маршрут – най-високата точка на прохода, забравих за всички дребнави нещица, които ме подразниха. Не зная какво е да си в машина на времето, но може би чувството е точно такова, като да се окажеш пред великолепна гледка като тази, която се разкрива от билото на Стара планина – от едната ни страна е Предбалкана, а от другата ни – Средногорието.

                           2.  3.

   Ако си мислите, че можеше да подминем тази „най-висока точка“ на прохода Троян-Кърнаре, то това нямаше как да се случи, тъй като в самото начало на еко-маршрута има площадка обособена като паркинг с информационно табло, а пък още по-забележим ориентир бе издигащата се на 1 595 метра – Арка на свободата, паметник изграден на вр. Горалтепе в чест на „руските и съветските освободители“. Историците казват, че Троянския проход, не е сред най-важните точки и моменти от Руско-Турската освободителна война, но пък лично мое мнение е, че за да се засвидетелства признателност към руските и българските воини, не е необходимо да е само на място където се е пролива кръвта им, но е много подходящо и на такова уникално красиво място, за да ни напомня, че тази красота е завоювана и отстоявана от много храбри сърца. Самият паметник е доста внушителен с размерите си – казват, че е висок 35 метра. Някои биха го нарекли, че е поредната помпозна бетонна композиция на бившия комунистически строй, но аз не бих се съгласил. Саможертвата на всичките храбреци паднали в тази война, заслужава да се почете с такива огромни паметници, които се виждат от далеч, за да ни напомнят за великото им дело.

4.

   След като групата от 22-ма човека се „екипира“, но имайте предвид, че не случайно екипира съм избрал да е в кавички. Не знайно защо – заради топлото августовско слънце ли, заради увереността ни, че това са най-хубавите дни от годината, заради началото на маршрута ли, който започваше с широк коларски път, които изглеждаше много лежерен…

                              5.  6.

…  но почти всички от групата ни, решиха да се разделят с доста неща от „товара“ си и „освободиха“ раниците си, оставяйки дъждобрани, чадъри, тежки обувки, допълнителни дрехи.

   Така максимално „олекотени“ се понесохме с бодра крачка по червената маркировка на маршрута „Беклемето – хижа Коза стена – хижа Ехо“. А, че това е доста популярен маршрут, може да се предположи и по спокойствието на пасящите наоколо животните, които едва ли не, ни позираха.

                              7.  8.

   Забавно ми е гледайки всички тези снимки на добитъка, които сега сме направили влагайки толкова усилия и чувства, а когато бях дете и ме пращаха на село при баба и дядо да им помагам в пашата на двете крави, които имаха, не бих си и помислил да ги снимам и да намирам в това нещо много „забавно“ и „съблазнително“. Даже напротив, признавах си, че хич не обичах да се навъртам около домашните животни подсигуряващи млякото и сиренето на масата ни. Но в този момент гледайки на какво прелестно място е разположена тази ферма, сякаш ми се прииска да зарежа всичко и да се вживея в ролята, вече на не толкова „млад фермер“.

                           IMG_1309  10.

   Така в такива идилични „размисли и страсти“ се справихме с първия връх от така наречената Бальова планина. Темпото бе добро, на лицата имаше усмивки и всеки за момент се „отклоняваше“ от пътеката в ляво и дясно, за да може да се наслади на божествените пейзажи от двете страни на билото.

                           11.  12.

   След 40-50 минутно ходене Стара планина, реши да ни покаже, типично женската черта от характера си, така както бе усмихната и приветлива, за много кратко се превърна в намусена и сърдита – появиха се доста смущаващи черни, купесто-дъждовни облаци и застрашително се настаниха над нас. В началото, когато ги забелязахме, ги посрещнахме с насмешка и бъзици в групата, твърдо убедени, че ще ни подминат и както са се появили, то така и ще изчезнат. С всяка изминала минута обаче, увереността ни намаляваше с главоломни темпове, тъй като бе видно, че тези тъмни облаци, сякаш са поръчани за нас – да ни обгърнат като пелена.

                            13.  14.

   Закапаха и първите капки дъжд, но въпреки тях, в групата ни все още имаше оптимизъм, че ще ни се размине или дори и да не ни се разминеше, то очакванията бяха дъждеца, да е като този от песента на Васил Найденов и Силвия Кацарова, спомняте ли си тази хубава песен в която се пее „Топъл дъжд, чакан дъжд, плиснал в миг и отшумял, как света изведнъж стана по-красив и бял.“ Дори в началото не извадихме дъждобраните си – трябваше да ни се размине, та нали толкова бяхме подбирали точното време, за да може разходката да ни е перфектна. Но планината е, като живота – ще ни покаже, че колкото и планиран и подреден да е, винаги ще има изненада, която да го обърка. Капките вече ставаха, доста по интензивни и за нас бе ясно, че е настъпил момента да се запознаем с другото лице на планината и да научим един урок, свързан с подготовката ни, за която по-рано споменах – да не се лишаваме от екипировката си, за сметка на това раницата ни да е по-лека. Дъжда, който заваля определено не бе „чакан“ и „топъл“, а се оказа „силен“ и определено „леден“ и всеки, които си остави дъждобраните го разбра много скоро. Заваля, толкова силно, че все едно ни беше връхлетяла тропическа буря, но придружена от гръмотевици. Продължихме по пътеката, забили погледи в червената маркировка на това, което до преди няколко минути бе пътека, а сега се бе превърнало в поточе, в което газехме. Бяхме забили погледи, за да не гледаме небето, от което се спускаха гръмотевиците, за които си внушавах, че няма нищо опасно, но още един съвет…има ли гръмотевици и имате ли възможност да се скриете някъде, то задължително го направете. В последствие научих, че тези безопасни гръмотевици, всъщност през въпросния уикенд, бяха причинили среща със Свети Петър, на цели трима човека от няколко района на страната. Мисля, че ако отново попадна в подобна ситуация, ще ми е много трудно да се самозалъгвам, колко е безопасно да се разхождам по било под съпровода на гръмотевиците, но пък ако не друго след тази случка се поинтересувах как поне да не ги предизвиквам с поведението си. По едно време дъжда премина в лека градушка, която сякаш се опитваше, да ни вкара акъл в главите, сякаш ни питаше „Къде, по дяволите сте тръгнали?“, но явно нямаше кой да се вслуша в това и продължавахме да газим в стичаща се вода още може би час, докато изведнъж…облаците избягаха нанякъде и отново се появи слънце. Докато дъжда ни обливаше, се сетих за едно нещо, една препоръка, която бях прочел – да си носим много вода, тъй като по маршрута няма откъде да си набавим. В онзи момент в това напътствие съзрях огромна доза ирония, която искрено ме развесели за момент. Припомних си и една мисъл,че „всеки пешеходен турист е преболедувал /или рано, или късно ще преболедува/ дъждовен пешимазохизъм“. След като дъжда спря бе време да огледаме щетите – с изключение на трима от групата, които бяха решили да се върнат, един неработещ телефон, доста напоени с вода дрехи, развалени прически и разтекъл се грим от страна на част от  женската част на групата, то нямаше други поражения. За голямо съжаление изсипалия се дъжд ни подейства демобилизиращо в едно отношение – решихме да стигнем възможно по-бързо до хижа Коза стена, за да се подсушим и да видим дали ще има и други, които биха решили да стигнат само до там или групата ни ще продължи в пълен състав до крайната си цел. Това, че пришпорихме нещата обаче ни лиши от нещо, което при нормални обстоятелства едва ли бихме допуснали – поехме по лятната маркировка, а не по зимната, като по този начин заобиколихме връх Козята стена и пропуснахме уникалната гледка, която се разкривала от там. Но този пропуск е и една възможност – в бъдеще да прочетете още един разказ за изкачването на върха,  по някой от другите маршрути.

                           15.  16.

   Продължихме напред, прекалено мокри и намръзнали, за да мислим какво сме изпуснали, пренебрегвайки изкачването на върха покрай който преминахме „като на парад“, всеки с надежда час по-скоро да достигнем до хижата, за да можем да се стоплим – едни си мечтаеха за топла супа, други за топъл планински чай, по възможност с нещо още по-загряващо, без значение дали е коняк или ром, а трети се надяваха просто да намерят там закътано местенце, на което да се преоблекат и да заменят от снагите си мокрите, студени и натежали дрехи, със сухи и топли одежди. Но колкото и да бързахме, нямаше как, след като излязохме на една височина и видяхме в далечината хижата, да не поспрем и да не се полюбуваме на гледката, а и да направим някоя снимка – вече не валеше и нямаше опасност да наводним фотоапаратите си, които отново влязоха в действие и ни бяха в помощ да запаметим доколкото можем, тези страхотни моменти и гледки.

                             17.  18.

   Макар и хижа Козята стена да се виждаше, то имаше още немалко време и крачки да направим, докато достигнем до нея, но постепенно времето отново се затопляше, а и настроението на групата се подобряваше. Как установих това? Ами в мислите на някои от нас топлите напитки и супи се замениха с мисли за биричка. Така вече ободрени отново закрачихме по-бодро и групата ни зажужа, което ще рече, че разговорите между хората отново се възобновиха. Приближавайки хижата, подминахме и един паметник – някой разказа историята, че това е възпоменателна пирамида на един хижар, които е бил застигнат от бялата смърт на това място, в една много люта и снежна зима. Не зная дали това е истина или някаква легенда, но е момент в който се замислих колко е трудна професията на тези хора грижещи се за високопланинските хижи, отдалечени от пътищата и с какви нечовешки усилия е съпроводена тази професия, в много моменти, там високо-горе където зимата понякога е 8-9 месеца. Там ни пресрещна и една група от колоездачи, малко неочаквано за нас, но както се оказа, доста нормална гледка за това време на годината. Ентусиастите, 6-7 колоездачи, всъщност се оказа, че са предприели дръзкото пътешествие „Ком-Емине“ – достойно за уважение начинание. Оказа се, че пътешествието им е започнало преди 5 дни и се очаква да продължи още толкова, поне според водача, който си бяха наели младежите. На мен лично ми бе много забавно да наблюдавам групата и как настроенията и ентусиазма се променяше от първите към последните – и ако водача и следващите го един-двама бяха страшно ентусиазирани и оптимистично настроени, то при следващите им спътници, се наблюдаваше рязко отстъпление и по отношение на ентусиазма и на положително настроение. Последният в групата им направо, може да се каже, че беше на другия полюс. Видимо имащ нужда от насърчение, го посрещнахме с подвиквания „Хайде, не остана, още само 5 дни!“, а човека без да спира, без да ни поглежда започна да мрънка „Да, бе 5-ет дни…Как ли не… Ако успеем до седмица пак добре…“ Пожелахме му безаварийно и приятно пътуване и най-вече да не ги вали, но насреща си пак се дочу отчаяно мрънкане „Никакъв шанс … От пет дни ни вали… И така все ще ни вали…“ Явно това бе мрънкалото на групата, но явно бе от тези хора, които все си мрънкат за нещо, но няма да се откажат и ще стигнат до края. Но за едно беше прав – на другия ден в района отново имаше буря и му е дало повод отново да покаже черногледството си и да заяви на групата си „Казах ли ви?!“. Но слава богу, ние в нашата група нямахме такова „мрънкало“, а и вече хижата се появи пред нас и настроението бе отново „на шест“.

                         19.  20

   Пристигайки до хижа Козята стена, се убедихме колко много ентусиасти освен нас има. Ще използвам думата ентусиасти, защото алтернативата е да употребя „безразсъдни“, но все си мисля, че това, че сме ходили малко през дъжда и гръмотевиците не ни прави „луди глави“, а просто ентусиасти решили да видят дали биха се справили с малко изпитания и доколко животът ни е разглезил. Има и една поговорка, за която това беше точния момент да я изпитаме, а именно че „хубавите неща не се случват в зоната ни комфорт“… Определено си мисля, че има много истина в това твърдение. Сред лудницата на хижата и ние успяхме да намерим своето местенце, на което да се любуваме на гледката, на изгрялото слънце, на топлия чай, с който се подкрепихме от хижарите, на вкусните сандвичи, приготвени от всекиго за обяд, а спомняте ли си за онази мацка от началото на разказа, за която обясних как е тръгнала със сака и двете фешън торбички? Е, тя бе използвала момента докато е около хижата да подмени дрехите си … всичките…и ако някой е гледал в „правилната“ посока, то е имал допълнителна бонус-гледка.

                           21  22

   Лично аз нямах търпение да продължа и с още 3-4 човека от групата отново бяхме с раниците на гръб, поехме отново по „червената маркировка“, която щеше да ни отведе до целта на нашата разходка – хижа Ехо. Тръгвайки почти веднага се наложи да вземем решение откъде да поемем – пътеката се делеше на две  – „опасната“ част, която минаваше по билото и „безопасната“, която се спуска под билото и се точи по ръба на гората. Е, този път взехме правилното решение и ако трябва отново да решавам, то с двете ръце гласувам „за“ опасния маршрут.

                              23  24

   Ако го изберете и вие ще се насладите на страхотни гледки и от двете страни на билото и определено няма да съжалявате. Въпреки, че тръгнахме преди останалите, то голяма част от групата ни настигна по пътя и не защото избрания маршрут бе много по-труден от „безопасния“, а понеже имаше толкова страхотни места от които да се насладим на страхотните пейзажи около нас, че често си позволявахме да спираме и да съзерцаваме в захлас природата около нас. Казват, че маршрута между двете хижи се взема за два часа и половина, но мен ако питате, то това разстояние може да се измине и за цял ден, ако решите да доставите наслада на сетивата си. А, ние определено се бяхме отдали точно на това.

                               25  26

   Между временно докато вървяхме по билото към нас се присъедини нов наш „приятел“ – едно куче изникна изведнъж от нищото, просто хей така се присъедини и започна да си подтичва заедно с нас. Спонтанно в нас се зароди нещо като игра да познаем името. Как се познава име на куче – ами започваш да му подвикваш и ако то реагира на някое име се предполага, че си познал и победител. Започнах с Балкан, ама йок…. В моето детство почти всяко куче в планината носеше това име, но сега като се позамисля, май отдавна не съм чувал някой звяр да носи това име. Пробвахме и модерните в края на 90-те – Рекс, Джак….но пак ударихме на камък, кучето хич не ни отразяваше. Както и се оказа, бяхме доста далеч от истината – малко по-късно когато срещнахме собственика му се оказа, че името му е Борко. Въобще явно бяхме попаднали на „въпрос за един милион долара“ – кой да предположи, че може едно куче бродещо по билото на Стара планина да се казва точно така.  Като се замисля обаче, от друга страна, от трите кучета, които срещнахме в планината да се разхождат със стопаните си, две се казваха Борко. Дали това не е съвременния аналог на Балкан?!

                    27  28

   А Борко се оказа голям хитрец и нека си го кажем направо – използвач. Непрестанно обикаляше около нас с жална физиономия  и изплезен език и когато разбрахме, че всъщност се опитва да ни каже, че е жаден и му дадохме да пие вода, то той „лочи“ от шепата на един приятел, докато не изпи цялата му вода…след което се изпари така изведнъж, както се беше и появил. В последствие отново се срещнахме с Борко, който безгрижно си подскачаше до своя стопанин и ни подмина все едно никога не се бяхме срещали. Кофти екземпляр излезе този Борко, някакси не постъпи много джентълменски. Притеснителното е, че както разбрахме от собственика му, това си е било нормално поведение за нашия четирикрак приятел.

   Но ако се върнем отново към похода ни, то е нужно да дам едно напътствие – когато достигнете до връх Ушите, продължавате в южна посока, следвайки червената маркировка. Правя това уточнение, тъй като именно в подножието му се пресичат нашата пътека с пътеката, която води към хижа Хайдушка песен, но има достатъчно обозначителни табели, които да ви насочват, а и просто помните, че вие сте по червената пътека, а не по жълтия път. Е, все ще стигнете до хижа, но едва ли това е целта – да се стигна до коятото и да е хижа. Поемайки по правилната пътека, скоро навлязохме сред гъста папрат и се почувствах сякаш съм на някое пътешествие до някоя екзотична островна държава.

                   29  30

   А минавайки през пътеката в папратта, след това следваше не по-малко очарователна пътека в гората, през седловината Карчов преслап, която ни дари с живителна хладинка. Как само нещата се бяха променили на 180 градуса за няколко часа – ако в началото под силния дъжд мечтаехме за жарко слънчице, то вече се размазахме от кеф под гъстата сянка в гората. Това бе и мястото където групата ни отново се събра в пълен състав. И като досега спиращите дъха пейзажи от двете страни на билото галеха окото, то сега радостта от разходката бяха тези пътеки сред папратта и дърветата, а когато се наложи да се справим с финалното катерене през седловината между върховете Юмрука и Кавдалан, се оказа, че имаме неочаквано подкрепление – целия склон беше осеян с храсти с горски плодове, така любими на всеки един от нас. Тук може да се каже, че настана „задръстване“ на пътеката – явно и на другите групи плодовете се бяха усладили. Услади ми се и гледката назад към пътя по който бяхме дошли.

                   31  32

   Така от къпина на малина … от малина на къпина неусетно изкачихме стръмнината и оставяйки връх Юмрука от лявата си страна, стигнахме крайната точка на нашата разходка – пред нас се разкри с цялото си очарование хижа Ехо. Казват, че тази хижа е с едни от най-красивите гледки – склонен съм напълно да се съглася с подобно твърдение.

                           33  34

   Успяхме да хванем последните час-два на сияещото слънце, преди да залезе и чувството да се припичаме на страхотната гледка пред нас бе неповторимо. А, след като се оказа, че хижарите са заредили и с любимата ни бира – е това вече може да се каже, че е Рая. Преди да тръгнете към хижата обаче се свържете с хижаря, тъй като особено през почивните юлско-августовски дни шанса да намерите места там е малък, а и трябва предварително да договорите изхранването си там. Тъй като хижата е трудно достъпна, а и през лятото хижарите са ангажирани да подсигуряват храна на ентусиастите предприели нелеката задача да извървят маршрута „Ком-Емине“, то може да няма достатъчно продоволствия за всички.

   Преди денят да си отиде, обаче бе време за „черешката на тортата“. Трима ентусиасти се отправихме към връх Кавдалан, откъдето пред нас се разкри гледка на хижата и Юмрука, достойна за пощенска картичка.

                  35  36

   Но не за тази гледка се бяхме изкачили. Това, което ни привлече бе възможността да се насладим на залеза и това, което видяхме по никакъв начин не ни разочарова. Осъзнал съм нещо – ако една гледка е наистина забележителна, то настава тишина, както се случи и тогава…на върха имаше трима човека и единствения звук, който се чуваше бе от фотоапарата, докато се опитахме да уловим малко от красотата, която се стелеше пред нас.

                  37  38

   Вечерта освен за забавни истории, тежки наздравици, играене на игри, на които не бях играл от дете като домино и задължителния белот, бе време да направим план и за утрешния ден. От хижаря разбрахме, че до хижата се стига не само по маршрута, по който ние дойдохме, но има и още няколко маршрута – до Рибарица, до с. Розино и Христо Даново, до с.Чифлика и гр.Клисура. Тъй като организаторите на това страхотно пътешествия, имаха ангажимент на следващия ден и трябваше да тръгнат по обратния път още преди изгрев, екипажът на нашата кола, веднага състави план за утрешния ден – да не се връщаме по маршрута, по който дойдохме, а да изпробваме нов през вр.Юмрука до гр.Клисура. За да го осъществим обаче, ни трябваше съдействието на „ранобудниците“, които и без това нямаха избор и трябваше да се върнат по същия маршрут, затова ги вербувахме да откарат и нашата кола до Клисура, откъдето ние да си я вземем и да се приберем. Когато си с готини хора, то идеите бързо се превръщат в план за действие … и този път се получи така, бързо се съгласиха на нашата приумица. За нощувката в стая за 12 човека, няма да се разпростирам – това все още не може да се каже, че е сред любимите ми неща. Но все някъде трябва да се преспи и поради липса, на по-големи удобства, хижите са напълно подходящи и няма как да сме много придирчиви.

   А сега бе време да поспим…ако ви е интересно как е продължила разходката ни, може да прочетете и втората част на пътеписа ни.