Беше време… Да се съберем… Да отидем в любимите Родопи… Да опознаем една част, от тях която сякаш сме пренебрегвали до този момент…
Предстояха… 9 дни в пътешествия… 9 дни в приятна компания… 9 нови „прякора“, които да ми лепнат… 9 дни в Рая…
Споменавайки последното се сещам за едно пътуване до Атина, което имахме шанса да осъществим в последствие. Там един чичко-рецепционист ни посрещна в хотела, в който бяхме отседнали, с въпроса „От къде сте?“. България – отговорихме. А, той надменно ни заяви „Welcome to the Paradise“. Божичко, бедния човечец. Той си вярваше. Но явно не се беше докосвал до това магическо място, там някъде на северната им граница, за да си позволи такова гръмко изказване. Но ние бяхме. Ние знаехме къде за нас бе Рая. И затова отново бяхме на това място. То е като наркотик. Не стига. Искаш още… И още.. И още. И ние искахме още от тази красота да „вкусим“.
Първата „лъжичка“ бе връх Баташки снежник. Защо точно той? Ами, беше ни на път и бяхме видели един пейзаж заснет оттам, към язовир Батак. Искахме и ние да видим със собствените си очи, че това е факт, а не е „продукт“ на някой по оправен с „фото-обработващите програми“. Дето се казва – око да види, е ръка нямаше как да пипне 
Намерихме няколко маршрута до целта си, но ние избрахме този през Нова махала. От въпросното баташко село, се оказа, че като време ни устройва, а и денивелацията за изкачване е най-малка. Решихме, още от начало да не се насилваме прекалено с по-сложни маршрути, все пак имахме достатъчно време пред нас да изпробваме възможностите си и издръжливостта си. Първия ден бе под наслов „яваш-яваш, да се порадваме на срещата си и да си разкажем, на кой какво му се е случило през … последната седмица в която не се бяхме виждали“ Мноооого дълъг период.
Пътеката намерихме бързо – още с навлизане в селото имаше една табела за върха, в една от пресечките, но ние отидохме до центъра – за провизии. Все пак нали си имаме мото – да има полза от нашето посещение в района, затова от местен магазин трябваше да се снабдим с най-важните провизии за един „ентусиаст“. Достигайки до върха, какво по-голямо удоволствие от това да затвърдим постижението си, с една наздравица с биричка. Така запасени с дребни подсилващи „разядки“ и достъчно течности, се върнахме до началото на пътека – по-скоро до началото на черен път, откъдето бе маршрута ни за снежника. Спокойно може да се каже, че „презапасяването“ с вода за този маршрут, е напълно излишно – има толкова чешмички и изворчета, че една мъничка бутилка, ще е достатъчна за всеки и не е нужно да препълва раницата си. Но правя уточнение, че това е за маршрута от Нова махала, за другите не зная дали е по този начин.
На пътя ни посрещна една баба, с която отново решихме да се допитаме за състоянието на пътеката. Не, че сме имали съмнения, но това е много добър повод да се разговорим с някой местен жител, да разкаже някоя историйка за мястото. От тази баба не научихме много – само, че тя не се е качвала до върха, а ходила само до … спомена някаква местност, която не ми говореше нищо и не запомних. В интерес на истината въобще и не разбрах как я нарече – на няколко пъти го изказа бързо и със странно произношение и след третия път вече ни беше неудобно да питаме едно и също. Но пък от отговора й, дали е поддържана пътеката, стана ясно, че изненади няма да има. С лек пренебрежителен тон ни каза „О, по пато, по пато…“ От това как местните отговарят на този въпрос, става достатъчно ясно какво може да ни очаква от една пътека.
И, тъй тръгнахме по пътя – всеки с дребните си радости. Единия да снима птички и тревички, другия да снима първия как заснема птички и тревички, аз в случая явно пак можеше да бъда обвинен, че снимам „Д“-то на една от ентусиастките, тъй като отново бях поизостанал и заснемах останалите в гръб. Ех, на какво съм подложен само и ако се вслушам в думите им, то ще излезе, че съм някакъв гаден перверзник. А, аз каква вина имам че все се врът пред обектива ми? А и нали на всички тези снимки, които качвам все пак трябва да има доказателство, че минават хора по тези маршрути. 😉
Пътьом попаднахме и на едно малко „гейзерче“ – от земята бликаше вода на пресекулки и отново трябваше да се убедя, защо друг в бандата ни се е окичил с титлата „фотограф на групата“. Прасках аз няколко снимки, докато „уцеля“ момента, в който водата изблика, а онзи другия с фотографското око, застана, постоя за момент и хоп…веднага една снимка, с която обезмисли моите напъни. За да не съм голословен прилагам доказателствен материал.
Така отново в шеги и закачки, стигнахме, до първото барбекю по маршрута – явно доста използвано сред хората от региона. А, защо не – на сянка под дърветата, с хубав изглед и приятна компания, мястото предразполага за страхотно изкарване на почивния ден. Определено ни впечатли решението на хората, да оборудват мястото с мебели за дребна посуда, като „мебелите“ да се сливат с природата и да не загрозяват мястото. Добро решение.
Поседнахме да отморим и да се поохладим малко – до тук пътя виеше предимно през открито пространство, а все пак летен ден си бе и жегата леко ни мореше. Може да се каже, че скоростта ни на придвижване до този момент можеше да се сравни между ленива костенурка и змия с асматични проблеми. Но не само слънцето бе виновно за това ни пъплене по трасето. Около нас бе пълно с малинаци и успях да се запозная с една неподозирана черта при моите спътници – явно много обичаха този червен горски плод, тъй като се хвърляха с голяма страст върху всеки малинак и нагъваха от плодовете му със шепи. Само, аз не им обръщах внимание – просто съм почитател на „черните“ горски плодове – къпини и боровинки. Тук е момента да отбележа, колко не на място е да ме изкарват перверзник, както споменах по-горе из между редовете. Щото ако бях такъв, колко ли снимки можех да направя на „Д“-то на някоя ентусиастка, докато се бяха привели да късат плодчетата, ама реално нямах такива на фотоапарата си. 😉
Насетне пътя продължаваше през гората – вече се дишаше по-свободно, което направи крачката ни по-широка. Преминахме през поредните местенца за отдих и жертвопринушения (за някое печиво на агънце, пиле, прасенце), още чешмички и малки поточета.
Нейде там сякаш бе „направена“ и една панорамна площадка – нарочно или не, но липсваха няколко дървета, което позволяваше пред нас да се разкрие част от язовира и да ни подготви за това какво да очакваме достигайки до върха. Подходящо място за хора, не свикнали с дългите разходки сред природата – ако вече в главите им са се породили еретични мисли, да се връщат, то тази гледка би им дала сили да продължат. Не че някой от нас имаше подобна нужда.
Продължихме още малко по пътя, ама някак нещо си ни липсваше… Скоро открихме какво – вляво от нас имаше една хубава пътечка, която се губеше в гората. Викаше ни, сякаш… Ами отзовахме се. Денивелацията се увеличи, ама и удоволствието да се ходи по тази пътечка си бе къде, къде по-голямо. Е, имаше и стрес малко за мацките ни, които първи пъргаво катериха, когато измежду дърветата излезе един гъбар. Не очаквахме да има някой и когато изведнъж някой ти излезе насреща на тясната пътечка – абе стрес си е. Поговорихме с човека, за това какви гъби има, къде се намират, как дори и да не е валяло отдавна, пак може да се намират. Успокои ни, че интуицията ни не е подвела и може да стигнем по пътеката до върха.
Излязохме от гората и се озовахме на голяма … как да я нарека … може би ливада. Всъщност за нас, това си бе спа-център за ходилата ни. Някой експериментира, събу си обувките и каза „Хора, сваляйте ги, страхотно удоволствие е…“ Да бе – викам си аз, ама като гледам как всички захвърлиха обувките и удоволствието, което се изписа на лицата им и аз последвах примера. Леле, няма такъв кеф… Сякаш ходехме по дебел персийски килим, чувствах как за ходилата ми, тази разходка се превръщаше в празник. Това наистина си бе истинска спа-процедура за ходилата ни.
В следващите 5 минути отново ни предстоеше да срещнем интересен човек – срещу нас се задаваше колоритен стар руски джип. Спря се на метри пред нас и слезе местен човек от Нова махала, сложи едно радио на предния капак (от онези на който моя дядо казваше „транзистор“, ама модерно с флашка), от което звучеше мазна турска чалгия и си придаде небрежен вид, сякаш не ни забелязва. Явно, остави на нас да подхванем разговора. Оказа се, че и този човек е гъбар, но си има бизнес-партньор, който трябваше да се появи някъде от гората. И ако предния човек, който срещнахме беше ЕТ, то тук бяхме попаднали на по-сериозна „фирма“ – някое ООД. А, че е по-сериозна „фирма“ си личеше, по това, че продукцията се извозваше със собствен транспорт. Даже ни осведоми, че има и друго направление на дейността – жена му пък беряла малини някъде по-надолу и той ще мине с джипа да натоварят и нейния товар. Според мен джипа се ползва и за дърва, билки, а може и някой бракониерски улов, ама това са си мой предположения само.
Продължихме нататък, с новите инструкции да следваме пътя … само дето се оказа, че не сме слушали внимателно и сме подминали отбивката вдясно, малко след пресъхналото езерце. Е, „майната“ се оказа, че го е забелязала, ама като ни видяла колко уверено крачим напред, решила че знаем къде отиваме и не го споменала. Ама, интуицията не ни подведе, а напротив, даже за мен бе бонус, тъй като станах свидетел на интересна гледка. Сякаш бях попаднал в някаква омагьосана гора. Около нас имаше изсъхнали дървета, сякаш от преди десетилетия, който бяха останали прави и са се вкаменили. Все едно бях влязъл в някаква сюреалистична картина. Лично аз бях много впечатлен от тази заобикаляща ни картина.
Там сред нея осъзнахме, че явно сме се отклонили от верния път, тъй като гледката която очаквахме да видим, нямаше как да ни се разкрие от местоположението в което се намирахме. Веднага коригирахме вътрешния си GPS и променихме посоката, като аз избрах много необичаен и труден път до върха, вървейки през едни шубраци, провирайки се през двуметрови треви, а накрая катерейки се по доста стръмен склон. А други, те просто бяха намерили пътечка, която ги бе извела бързо и безпрепятствено до Баташкия снежник.
А, че сме били там – има доказателство. На пирамидата указваща местоположението на върха има книга в която всеки изкачил се може да напише каквото му е на ума и да остави своя подпис. Какво написах аз?! Ами ако се изкачите ще може да научите – подписано е от „ентусиастите“. Не си мислете, че в момента се правя на интересен – истината скъпи мои, е че спомен си нямам какви глупости писах тогава.
На върха се озовахме с двойка на средна възраст, които оказа се, вече за трети път са на това място. Явно тяхно любимо местенце. Този път са решили да го покажат на двамата си синове, да го споделят с тях. Синовете се оказаха, бая момци за женене вече и бяха окупирали най-хубавото място към панорамата разкриваща се към град и язовир Батак.
Ние обаче не бързахме, щяхме да дочакаме да дойде и нашия ред да се позиционираме на това местенце, за да може да се насладим на гледката. А междувременно можеше да хвърлим по няколко погледа и в другите посоки и да отдадем заслуженото на типичния родопски релеф, който ни заобикаляше.
Не се налагаше да чакаме дълго, за да се озовем в „ложата“ с най-красивата гледка – младежите бързо ни отстъпиха мястото, което без да се бавим заехме. Седяхме си над половин час, съзерцавайки страхотния изглед в който се виждаше това славно българско градче и красивия язовир над него. Това, което ние обаче имахме щастието да видим, нямаше как да се пресъздаде чрез фотоапаратите ни. Но определено – пак бяхме направили страхотен избор, отново бяхме уцелили „джакпота“ и бяхме увеличили богатството си от спомени с незабравими гледки. Пътешествието ни започваше повече от добре.
Отново не ни се тръгваше – предпочитахме да останем колкото се може по-дълго. Някои подремнахме там на скалата, други може би медитираха, а четвърти си подреждаха мислите. Но сякаш никой не искаше да развали магията с „Хайде да тръгваме“.Но колкото и да го отлагахме трябваше да поемем по пътя назад. Е, този път не по по-обиколния, но все пак решението ни бе единодушно, по пътеката през гората, а не само по пътя.
Слизането ни бе съпроводено с нови срещи с местни хора – до единия кът за отдих, се оказа, че хората са си направили на потока минаващ в близост, импровизиран вир където отглеждаха риби, които в последствие да сложат на масата си. Поканиха и нас да се присъединим ако имаме желание. Пак хубави хора, готови да споделят всичко дори и с непознати. При първото пък изградено барбекю, онова за което разказах по-горе, с хубавата гледка и интересните „шкаф“ за посуда, срещнахме една малиноберачка. Тъй като имаше и друг черен път, я питахме накъде води – оказа се, че и той е до селото. А, кой е по прекия – заинтересувахме се ние. Явно бе другия, не този по който се бяхме изкачили. „Старшия“ незнайно защо измрънка „А, един тюлен разправя, че няма друг път.“, при което жената се надигна за първи път, погледна го и попита „Кой тюлен?“. Ха сега – си викам, интересен диалог се заформи, какво ли можеше да се отговори? Но, „старшия“ не загуби присъствие на духа, погледна ме, посочи ме и каза „Ето този!“ А, жената и тя хвърли бърз поглед към мен, преди да се наведе и да продължи да бере малините изрече някакси експертно „А, този от вашите.“ Едвам се, въздържах да не избухна от смях. Не само, че аз изведнъж се бях превърнал в „тюлен“, но ако се съдеше по реакцията на лелята с малините, то в околността трябва да има и други представители на този вид. Бях чувал, за някои екзотични животни населяващи Родопите, но определено сред тях не бих си помислил дори да поставя „морските лъвове“ сред тях.
А, че пътя който ни посочи жената е по-кратък, не означаваше, че ще е по-бърз – по него имаше доста малинови храсти, с който не се бяхме сблъскали на изкачване и съответно много червени плодчета, които да бъдат откъснати от моите дружки За мен пък оставаше шанса да се насладя допълнително на възможността да съзерцавам част от страхотния язовир Батак.
В края на нашата разходка, когато отново бяхме в центъра на Нова махала, за да си вземем по едно кафе, за повдигане на тонуса, до колата ни спря, добре познатия атрактивен джип на гъбаря, които бяхме срещнали в подножието на върха. В типично небрежния му стил, приближи се до прозореца ми и попита „Как е?“, след което ме осведоми какви видове и какви количества гъби е набрал и съответно предал на изкупвателния пункт. Тъй като си нямах никаква представа упоменатите количества дали са добър „улов“ или не, то си придадох вид, че съм доста впечатлен. Човечецът ме осведоми и за добива от малини на жена му. Пак бях впечатлен. Накрая вече ме информира в цифри, които разбирах – около 150 лв е бил резултата от дневния им труд. Вече бях искрено впечатлен, но не и човека, така го каза, все едно „Абе не е зле, ама къде, къде по-добри дни е имало“. Лафехме си, като добри приятели, хей така за нещата от деня … нищо че се бяхме видели днес за сефте и то за има-няма 5 минути. Е, как да не ги обичаш тези Родопи и хората й.