Сигурно за доста хора би прозвучало странно, че за тази година избрахме да посрещнем националния ни празник с обиколка при нашите съседи от … Северна Македония. Но и тази „трето мартенска обиколка“ вече можеше да се причисли към „традиционните ни“ и тъй като много добре знаехме, че „женския“ месец е в състояние да ни сюрпризира със странните си капризи и промени в метеорологичните условия, та затова решихме да заложим на нещо по-сигурно. Както аз ги наричам подобни трипове – „авто екскурзия“, когато повечето време се придвижваме на 4 колела, а не бродим по чукарите. 😉
За толкова години бяхме научили и друг ценен урок, че шанса да случим на хубаво време под Стара планина е значително по-голям, но пък от друга страна тази част от територията ни е смея да кажа, доста добре „овършана“ от наша страна, тъй че някак естествено от моя страна дойде предложението да направим една обиколка на Северна Македония.
Уикенда след като се събрахме с „Майната“, „Старшия“ и „Покахонтас“ настъпих газта към Благоевград, откъдето през ГКПП Логодаж (бившето Станке Лисичково) щяхме да навлезем при съседите ни. И бяхме изненадани – нещото което трябва да бъде първо впечатление за две държави, бяха няколко мизерни будки служещи за подслон на митничарите – пейзаж от нискобюджетен филм за някоя несъществуваща държава от третия свят. Но другата изненада бе, че там имаше сняг – е не много, няколко сантиметра само, но го имаше. Даже си помислих, че веригите, които бях взел от колега, за да избегна глоба от някой заядлив полицай, може и да ми потрябват. 
Драми нямаше – бързо всякаква следа от снега изчезна, а даже бързо установихме, че македонците също страдат от безводието от последната година – пътя ни водеше покрай „езеро Калиманци“ – голям язовир на реките Брегалница и Каменица. Без да сме били друг път там бе видно, че нивото му е доста спаднало. Бях набелязал дори едно местенце на което да спра – обичаме язовирите като тези в любимите ни Родопи, които с техните разклонения правят приказни пейзажи. Не можах да уцеля мястото, то нямаше как да го разпозная, като се има предвид, че някои от ръкавите които би следвало по това време на годината да преливат от вода си бяха съвсем сухи. Спрях на язовирната стена, само за да бъда „залят“ от подигравките на моите приятели, по повод обещанието ми да видят страхотна гледка…а там признавам си такава нямаше. Но успях да преглътна техните гадни бъзици, с парче от вкусната баница приготвена от „Покахонтас“. 😉
Язовира си е голям, особено ако се има предвид водосбора му твърдо си е в топ 5 в Северна Македония, като служи освен за добив на електроенергия, то и за напояване на Овче поле и Кочани. Именно следващото по-голямо населено място покрай, което преминавахме бе Кочани, но когато правех маршрута за нашето пътешествие и се опитвах да открия по интересни забележителности, именно легендата за това населено място ме отказа, да се подготвя по-подробно в ролята си на гид за моите спътници. Бях разбрал, че областта е известна с отглеждането на ориз, но след като прочетох, че названието на града идвало от някогашен жител на име Кочо, които решил да замине за Китай, където се запознал с технологията на отглеждане на ориза … спрях до тук. Е, ще ме извиняват съседите ни, ама доста от историите и легендите им ми звучат доста хумористично….
Наближавахме Щип, но малко преди да влезем в града GPS-а ме отклони, тъй като първата ни спирка за деня се намираше на около 20-ина километра от града. Трябва да уточня, че бях въоръжил телефона си с две GPS-приложения, тъй като при предходни посещения на балкански територии, бях установил, че основното което ползвам има някакви проблеми с установяване на имената особено при смесване на кирилица и латиница, та затуй си казах, че не е зле да се подсигуря с още едно допълнително.
Е, и то не ми помогна особено, пак имаше лутане и пак от онези „зверове“ дето ги мисля за приятели в колата, се изсипаха бъзици по мой адрес. Но макар и да бяхме подминали първата ни забележителност с едни 5 километра, то в крайна сметка я открихме.
Първата ни спирка в Северна Македония се падаше на археологическия обект – Баргала – останките на един късноантичен и средновековен източно римски град. Възникнал през IV век, градът е изпълнявал роля на военна крепост на границата на две провинции Вътрешна Дакия и Втора Македония, постепенно прераснал в немалък град, заемащ територия от 4.7 хектара. Името на града е с тракийски произход, а етимологичния му произход се свързва с река Брегалница.
Най-големия си разцвет е преживял през V-VI век, като за важността му гори, че се е превърнал в епископски град, но към края на VI нещата коренно са се променили с постоянните аварско-славянски нашествия и макар града да не бил изоставен напълно, то загубил познатия си облик и успял донякъде да се възстанови през IX век, но разкопките не са показали да е достигнал нов разцвет.
Това, което може да се види в днешно време са част от крепостните стени, както и основите на някогашната епископална базилика, датирана от IVв и по която са установени множество подобрения през следващите два века на разцвет.
И ако едва ли има някой, който да се затруднява с разпознаването на руйните на някоя църква, с техните издайнически форми, то ние единодушно разгадахме предназначението на съседната „сграда“ до базиликата. За нас нямаше никакво съмнение, че тя се използвала за баня, като си представяхме в различните помещения какво точно се е случвало. 
Може и да сме очертали някой пикантерии в главите си, но винаги ни е било интересно как толкова назад във времето хората са изобретили толкова елементарен, но същевременно и гениален начин за отопление, чрез циркулацията на топлата вода и т.н.
Определено отново се замислих за парадокса, как е възможно общества който са достигнали до такъв разцвет за времето си, постепенно да биват изтласкани от някакви по-примитивни, че дори номадски общества. Но явно с интелектуалния разцвет са се загубвали инстинктите за воюване и оцеляване, поне аз така си го обяснявам.
„Баргала“ си заслужава да се види ако се преминава в района – намира се в близост до село Горни Козяк, но както щяхме да се убедим и в последствие, при обиколка на западните ни съседи, трябваше повечко да се озъртаме, тъй като указателните табели са си кът.
Следваща ни цел за деня бе Щип и по-скоро крепостта над града. Докато се опитвах да достигна до нея, отново имахме някакво несъответствие със GPS-а, та направих една панорамна обиколка на града, а „Старшия“ и „Майната“, които бяха позадрямали, рязко някакси се оживиха, отново с пиперливи шегички на мой гръб и на поредното ни (леко) отклоняване. Ама ако не бе то, щяха ли да могат да се похвалят примерни, че са обиколили градския стадион от всички страни.
След като намерихме отново верния път, той пък ни отведе буквално на метри от крепостта, за което малко съжалявам, че има направена пътечка за желаещите да се разходят от града до хълма. Оставихме колата и по стъпала носещи името на определен човек, свързан явно с историята на Щип се заизкачвахме към върха. В подножието на една площадка ни посрещнаха дванадесет бели бетонни блока – не разбрахме каква точно е идеята им, но предположихме, че е свързано с броя на месеците и слънцестоенето … или пък е имало някой маниак на тема зодиакален календар и това да е свързано с астрологията.
Не го мислихме особено, а се впускахме в зад стените на някогашната крепост Исар или както още е известно – Щипско кале. Построено на върха на едноименния хълм, извисяващ се на 120 метра над коритото над реките Брегалница и Отиня. Легендата гласи, че крепостта е построена за защита на намиращия се под нея град, от легендарния и по нашите земи Крал Марко.
Същата тази легенда гласи, че сестра му, която много обичал и уважавал го увещавала да строи полезни за хората съоръжения, като моста, която тя изградила над река Брегалница и да не се занимава с отбранителни съоръжения, които служат по-скоро за величаене на неговото его и едва ли ще го надживеят…
Но Крали Марко си е бил инат и упорит човек, тъй че решил все пак да издигне крепостта над Щип. А, легендата завършва с това, че дълги, дълги години хората споменавали с добро Мария, докато преминавали през нейния мост, докато крепостта на Марко била в руини и забравена с течение на времето.
Истина е, че историческите извори споменават, наличието на заселяване на хълма, много преди издигане на Щипската крепост от XIV век, като затова свидетелства и открития тунел от римско време, водещ от бреговете на Брегалница, до върха на хълма. Именно него са използвали османските войски, за да завладеят крепостта или поне така разказва легендата. Освен останките от IV-VI век, историците са на мнение, че на хълма е бил защитна крепост и при цар Самуил, а след завземане на града от турците, същите са настанили свои охранителни войски там.
Укреплението от XIVв., останки от които може да видим днес, условно може да се раздели на две части – двореца (вътрешната част) и външна част (търговска зона). Стените на крепостта са се извисявали между 12-19 метра, като на места пък дебелината на стената е била 2 метра. Сериозна работа, но както е ставало дума и при разказите ни за други крепости – след усъвършенстване на оръжията, реално крепостите престанали да изпълняват своите отбранителни функции.
За съжаление от видяното от нас, макар крепостта да е прекрасно място за разходка, то явно не е от приоритетите на управата на града и определено не е добре поддържана. А може да се превърне в страхотно паркче за отдих, със страхотна гледка към града, Ново село и р.Брегалница.
От друга страна би било интересно ако човек попадне три седмици след времето по което ние бяхме – на 22 март. Тогава в Щип се отбелязва големия християнски празник „Свети четиридесет великомъченици“ или на кратко – „четорийсетте“. Традицията тогава повелява местните да се отправят на разходка към Исар и докато се изкачват да поздравят 39 човека. 
Много обаче трябва да се внимава и човек трябва да си прави добре сметката, щото следващия, 40-ия трябва да се целуне. И я само си представете „Старшия“ си върви поздравява 39-ет македонски девойчета и хоп 40-ия, някой як, брадясал тираджия му млясва една целувка.
Времето беше с нас отново – напече ни едно хубаво слънчице и решихме, че сме заслужили да се пуснем до центъра на града и да изпием едно кафе. То беше ясно, че онези гадняри с мен, ще лочат бира, а аз ще трябва да се лигавя с кафета, ама както и да е. В центъра обаче ударихме на камък със заведенията, имаше едно което имаше маси на припек, но места нямаше. Другите бяха с някакви навеси, ама не бяха за нас – нямаше директна слънчева светлина, а и вътре си бе някакъв лисичарник от пушачите. Но пък видяхме, че коритото на река Отиня, която разполовява града на две, е превърната в място за разходка и отдих, тъй че взехме по една бира и си избрахме една слънчева пейка. Бирите се дублираха и макар че аз се лигавих с някакво швепсче, то като гледах душичките с мен как се наслаждават, въобще не им давах зор. Е, щеше да се наложи да „скипна“ (каква хубава българска дума за „пропусна“,нали 😉 ) едно от нещата запланувани за деня, ама все пак целта беше да се забавляваме и наслаждаваме, а не просто да препускаме по пътищата.
А, това че бяхме ограничени с това да използваме мобилен интернет, ни припомни нещо позабравено от близкото минало, когато не можехме да проверяваме всяко нещо на мига, та така се зароди един облог м/у „Майната“ и „Старшия“ – колко жители ще да е града? Тя заложи на 5 хил. души, а той на десетина, а наградата бе „една бира“. Лично на мен ми се стори, че е по-многолюден от техните предположения и със сигурност има 20 хил. души, ама като не ми стискаше да се включа в облога си останах само със споменаването. Иначе само за статистиката да спомена, че населението на Щип съгласно последното официално преброяване е над 40 хил. души. Което обаче повдига един друг въпрос – онези двамата спорещите бяха толкова далеч от истината и как по дяволите, толкова неориентирани хора се бяха провъзгласили за водачи на групата ни?!
Настана време обаче да продължим към следваща ни цел, имахме около един час до там, ако се вярваше на GPS-а ни. Кой знае, можеше и да стане и по-бързо, но по някаква причина „новия ни приятел“ реши да ме прекара по едни забити улички, по които на момент си мислих, че ще ми е невъзможно да продължа нататък. Все пак успях да се измъкна и въпреки, че не исках да преминаваме през Велес, а да заобиколим от юг, то GPS-а имаше собствено виждане за маршрута ни и ни бе повел към Велес, но упорито отказващ да ме качи на магистралата.
Да не забравя и един съвет от мен – не разчитайте особено на табели да ви водят в македонско. Именно така, следвайки табелите и търсейки следващата ни забележителности, за която знаех че е една от най-големите за нашите съседи, се оказах не в голям археологически комплекс, а в модерна … винарна. Явно предприемчиви винопроизводители са се възползвали от близостта си до тази забележителност и са дали същото име и на винарната си, като са инвестирали повече в реклама и аз следвайки техните знаци, хайде при алкохола, а не при културата. 
Да обяснявам ли пак какво веселие настана в колата ми – с изключение на шофьорското място разбира се. 😉 Но пък явно не бях единствения дето се е заблуждавал по този начин – пазача набързо ме упъти, че трябва да се върна магистралата за още 2-3 километра и тогава ще видя „Стоби“-то което търся.
Намерих го – досами магистралата Велес- Неготино и там вече имаше голяяяма табела. Оказа се, че от нашето лутане леко сме окъснели и имахме само 40 минути за разглеждане – кофти, но пък заради това не ни взеха входна такса – екстра бяхме на далавера. Е, вярно че таксата е едни около три лева, ама нали е аванта. А Стоби определено има какво да покаже и не е за пропускане и да, необходими са повече от 40 минути ако човек реши да разгледа както трябва.
При разкопките са открити данни, че на това мястото при устието на реките Вардар и Църна е съществувало поселищно установяване още през VII – VI век пр. н.е., но се предполага, че града като такъв е възникнал малко преди управлението на Филип V Македонски през III – II век пр.н.е, но се превръща във важен градски, военен, административен, търговски и религиозен център по време на двете империи от чиято част е бил – Римската и Ранновизантийската. През първи век в Стоби са се секли медни монети за местно ползване, което отново потвърждава важното значение на града, а през V век става столица на римската област Македония Сегунда. От края на същия този век започва и залеза му след като през следващото столетие става обект на нападения на вестготи, авари и славяни, а може би и на разрушително земетресение.
Нямахме търпение да „нахълтаме“ назад във времето, като първо ни се изпречи римския амфитеатър – за които е установено, че се е строил на три етап – първи век, започнат, но незавършен, през следващия е изграден с пищна фасада украсена с мраморни колони, сцена на която са се провеждали гладиаторски битки, мимове които са разсмивали зрителите… А, те зрителите не са били никак малко за времето си – 33-35 реда на амфитеатъра са побирали до 7 600 човека, като на някои каменни блокове, служили като седалките били изписани фамилиите на първенците на града, които явно имали нещо като своеобразни ложи за всяко представление. В края на третото столетие от новата ера, театъра пострадал от силно земетресение, което наложило да се извършват ремонтни дейности, но след още един век явно интереса към представленията е замрял, театъра е запуснат, че дори в станал своеобразен източник на строителни материали за други проекти в града.
Зад театъра пък може да се видят останките на някогашната епископска базилика – най-важната християнска сграда в Стоби. Построена в началото или средата на IV век, с разцвета на града през следващото столетие, е разширена, без обаче да бъде разрушавана първоначалната конструкция. 
Безспорно най-ценната открита находка, която е открита и може да се види на място е запазената мозайка на част от пода, изобразяваща геометрични мотиви и фигури на животни. По стените са били открити и запазени рисунки на светци, ама лично аз не можах да ги фокусирам. 
Иначе базиликата е единствения обект в археологическия комплекс, които е покрит, но както разбрахме в последствие това си има логичното обяснение, най-вече за да може ентусиастите като нас да се наслаждават на мозайките по всяко време на годината.
Точно до епископската базилика може да се видят и останките на епископската резиденция – находяща се на по-ниско ниво, като от улицата Via Principalis Superior се е слизало по стълбище, като по пътечка се стига, до нещо като вътрешен двор, полукръгло пространство, от което се е влизало във всички помещения.
Срещу резиденцията пък се е Domus Fulonica или Текстилната работилница. Споменавам го във връзка с наши си разсъждения, които се породиха и докато правехме обиколка и на Стоби, че то историята и нейния прочит са нещо много субективно и много зависи от гледната точка. Доказателство за това е именно този „дворец“ – заради намерени мидени черупки, за които се предполагало, че са използвани за производството на лилаво багрило, 
заради което при първите по-задълбочени разкопки от 1934г., са наименовали този „обект“, като текстилна работилница. На по-късен етап пък при други разкопки през 70-те години на миналия век, други археолози достигат до други заключения и отхвърлят предходната версия – според тях намерените черупки, не са нищо повече от една … септична яма, чисто и просто хранителни отпадъци. Според същите върху тази къща на някой по-заможен, в последствие се изграждат няколко по-малки и скромни домове, а мидените черупки въобще не са от тези за багрилата, а от онези за похапване. 😉
По-нататък по някогашната via са руините на друга сграда с претенции да се нарече „дворец“ – Двореца на Теодосий. Носи името на император Теодосий I Велики, които е останал в историята като наложил 
християнството като единствена религия в Римската империя и като последния обединил Западната и Източната й част, та макар и за няколко месеца. А „двореца“ е кръстен на него, защото както се изразяват северномакедонските историци – „може би там е отседнал императора, когато е преминал покрай Стоби“. Това „може би“, както установихме и в последствие се е наложило при съседите ни, когато се прокарва някаква теория, която явно не е подкрепена от много достоверни източници. 😉
За съжаление нашата разходка трябваше да се забърза, тъй като бяхме обещали на пазача, да свършим с обиколката си до края на официалното работно време, които държа да отбележа, че нищо не каза, нито пък прояви някаква нервност въпреки че накрая просрочихме с около 10 минути разходката си, а и като се замотахме на паркинга, който явно също трябваше да затвори. Изчака си ни търпеливо човека, махна ни приятелски за довиждане – евала за което.
Но в нашето запознаване на Стоби предстоеше, да разгледаме още някой интересни неща. Като градската чешма, на която си представяхме как са се събирали хората от града (или поне от квартала), да носят вода за домакинството, да перат, да поят животните. Място на което са срещали, опознавали, споделяли новините, мъките, радостите си…
Нямаше как да разпознаем и двете бани – май вече се превръщаме в специалисти в разпознаването на тези санитарни сгради. Но след като си се сблъскал поне с няколко от тях, то няма как да не разпознаеш с издайническите им белези. А, пък да не говорим, че все пак те са едни от най-апетитните обекти за археолозите и дето се казва, няма начин да има разкрит някой древноримски град и … там да не се намери някоя римска баня. 😉
Набързо хвърлихме поглед и на още една голяма „дупка“ в земята, където има друго находище открито, на хората ровещи в пластовете на отминалите времена – сградата с арките. Видно е, защо е наречена така, като се има предвид, стила на изграждане на стените й и колко много арки са вградени там. Предполага се, че от II до края на IV век това е била великолепна обществена сграда, а явно в района около нея ще има още много работа (и копаене), тъй като специалистите смятат че това е сграда, която би следвало да е разположено до „форума на града“, тоест може би до същинското „сърце на Стоби“. Дали е така – може би след години ще се върнем да проверим. 😉
Но ето, че отново бяхме на магистралата, но вече в (обратна) посока Неготино – Велес. Много добре си знаех, какво ще последва – познатите шеги от другарците – „Я, ама този път май ни е познат“, „Ама не сме ли минавали оттук“ , „Всичко ми се струва познато“, „Как мечтаех да минем отново по този път“. Уж някакви си 30-ина километра, ама като се спазва ограничението, си е около половин час време, а за такъв интервал онези „гадове“ дето ги возех могат да са много продуктивни. Вервайте ми (дето викаше един пенсионер преди време).
И ако си мислех, че като достигнем Велес нещата ще утихнат … О, блажени са вярващите… Сякаш в бъзика реши да се включи и онзи младеж от нова навигация дето бях свалил (за разлика от другите наставленията даваше мъжки глас, може би трик по-голяма достоверност да създава), щото пак започна да ме вмъква по някакви абсурдно тесни улички. Ама и аз не съм вчерашен, очаквах че може да ми погоди подобен номер, та хвърлих предварително един бърз поглед за по-големите артерии и не го слушах много, много …. Ама „веселяците“ в колата нямаше как да не ги чувам.:)
А, като си представя, че всичко това си го причиних и за техен кеф – викам си че трябва да намеря някое село, в което да отседнем, стига само с големите градове и именно заради едно подобно село се стигна до това ми лутане по едни и същи пътища, ама кой да го оцени… Е, всъщност, мисля че в крайна сметка аз и моите дружки бяха доволни от избора ми, да пренебрегнем големия град за сметка, на едно типично македонско село, което леко ни напомни за други наши села, които обичаме да обикаляме…. Но това е ще е тема за друг наш разказ… 😉